— Новите роби също ги предлагат на търг. Смята се, че това е последна проява на милост. Понякога твои приятели или близки те купуват и ти връщат свободата. Някога това ми се струваше много забавно. Аз и приятелите ми идвахме на тези търгове и наддавахме за новите роби, за да вдигнем цената. Обичахме да гледаме как братята и бащите се потят. — Младежът отново прочисти гърло и се извърна към ъгъла. — Никога не си бях помислял, че един ден самият аз ще се озова на подиума.
— Може би твоите приятели ще те откупят — тихо каза Уинтроу.
— А може би да взема да ти строша зъбите, та да млъкнеш? — изръмжа момчето. Уинтроу разбра, че никакви близки или приятели няма да наддават за този му другар по съдба. А по отчаяния вид на останалите роби личеше, че и те не могат да подхранват подобни надежди. Сред тях имаше жена на средна възраст. Нейното лице изглеждаше весело, но бе изгубило основанията за тази мимика. Тя седеше сред сламата и леко се поклащаше. Двама свенливи младежи, някъде в средата на двадесетте, облечени в груби селски дрехи, седяха един до друг, с празни погледи. Имаше и още една жена, на неопределена възраст, излъчваща цинично примирение. Тя бе прегърнала коленете си, а очите ѝ стояха вечно присвити. Около устата ѝ личаха язви.
Едва в края на зимния ден дойде и техният ред. Дошлите да ги отведат бяха непознати на Уинтроу. Те носеха къси тояги и тежка верига, към която намиращите се в ограждението бяха привързани.
— Насам — каза единият от надзирателите. Другият дори не си направи труда да говори, а мълчаливо побутна Уинтроу с тоягата, за да ускори крачките му.
Уинтроу се измъчваше между нежеланието да бъде изложен за продан като скот и втръсналата му от изминалите дни несигурност. Поне сега предстоеше да се случи нещо, дори и намиращо се извън неговия контрол.
Затова той мълчаливо стискаше веригата си и се тътреше подир останалите. И се оглеждаше, макар че нямаше какво да види. Повечето от огражденията, край които минаваха, бяха празни.
С напредването им шумът на тълпата ставаше все по-силен, достигайки връхната си точка с навлизането в отворено пространство, обградено от навеси. В средата му бе разположена платформа, до която отвеждаха стъпала. Досущ като място за екзекуции. Посетителите бяха обградили сцената, смееха се, отпиваха и разговаряха. И купуваха други човеци. До Уинтроу достигна уханието на бира и тлъсто месо — сред тълпата се разхождаха продавачи. Зад платформата имаше редица татуировчици, до един заети.
Оживен пазарен ден. Мнозина от присъстващите тук несъмнено бяха се надигнали с очакване. Един ден, през който да се срещнат с приятели, да сключат обичайните сделки. И да наминат към пазара на роби.
Те не бяха изведени на платформата веднага, а бяха оставени да изчакват в подножието на стълбите — на сцената все още имаше неразпродадени роби. Неколцина сериозни купувачи си проправиха път напред, за да започнат огледа си веднага. Част от тях подвикваха въпроси, касаещи възрастта, качеството на зъбите и предишния опит на робите. Тези питания надзирателите повтаряха към съответните роби — изглежда татуировката им отнемаше правото да общуват пряко със свободни люде.
Един от евентуалните купувачи прояви интерес към възрастта на Уинтроу.
— Четиринадесет — тихо отвърна юношата.
Купувачът изсумтя.
— Повече от дванадесет не бих му дал. Навий му ръкава, да му видим ръката. — След като надзирателят се подчини, онзи продължи. — Има малко мускули. Какво умееш да правиш, момче? Да помагаш в кухнята? Да се грижиш за птици?
Уинтроу се поколеба. Как можеше да опише себе си? Той бе чувал, че робите с добри умения се продават добре.
— Обучавах се за жрец. Работил съм в овощни градини. Мога да изработвам стъклописи. Зная да чета, да пиша и да смятам. И съм работил на борда на кораб — неохотно добави той.
— Много е самонадеян — озъби се купувачът и се извърна, поклащайки глава към един от спътниците. — Трудно би било да се обучи, защото си мисли, че знае достатъчно.
Уинтроу се замисли за подходящ отговор, ала размислите му бяха прекъснати от рязко подръпване на веригата. Останалите от синджира вече бяха започнали да се изкачват по стълбите. За следващите няколко мига той можеше да мисли единствено за стръмните стъпала и сковаващите краката му букаи. След това той зае мястото си върху осветената от факли сцена.
— Нови роби, още пресни, без лоши навици — на тях ще трябва да ги приучите сами! — поде аукционерът. Тук-таме тълпата се позасмя. — Сами виждате какво се предлага. Огледайте добре и решете с кого ще започнете наддаването. Виждате двама яки работници; добродушна бабичка, която е идеална да наглежда дребосъците; жена, която вече е поизстискана, но далеч не изцедена; и накрая две млади момчета, които само чакат да бъдат обучени. Кой иска да започне наддаването? Не се срамувайте, просто извикайте предложението си и за кого се отнася то.