В същото време баща му предложи седем сребърни и пет медни монети. Уинтроу бе отделен от синджира и завлечен за веригите си, досущ като добиче. В подножието на стълбището той бе предаден на Торг: баща му дори не си беше направил труда да го посрещне.
Нападнат от нови лоши предчувствия, юношата повдигна ръце към Торг, за да бъде освободен от веригите, ала помощникът се направи, че не е разбрал. Вместо това той се зае да оглежда Уинтроу, точно както би постъпил всеки нов собственик на роб.
— Стъклопис, а? — навъси се той, спечелвайки си смеха на надзирателите и околните зяпачи. Подир това морякът стисна веригата, съединяваща китките на Уинтроу, и го повлече след себе си. Юношата бе принуден да се препъва подире му заради окованите си глезени.
— Свали ми веригите — каза момчето веднага щом двамата се отдалечиха.
— Та да избягаш отново? Няма да стане — отвърна Торг, ухилен.
— Ти не си казал на баща ми, че съм тук. Изчакал си, за да бъда белязан и да му се наложи да ме откупува.
— Нямам представа за какво говориш — великодушно отвърна морякът. Личеше, че той е в добро настроение. — На твое място бих се радвал, че баща ми е решил да остане достатъчно дълго, видял ме е и ме е откупил. Ние вдигаме котва утре сутринта, за твое сведение. Трюмът ни е вече пълен, баща ти просто искаше да закупи още неколцина изгодни. Вместо това си спечели теб.
Уинтроу не отвърна нищо. Дали трябваше да каже на баща си за постъпката на Торг? Дали това нямаше да прозвучи като хленчене? Може би Кайл изобщо нямаше да му повярва.
Той се взираше в околните лица, търсейки да зърне баща си. Какво ли изражение щеше да носи лицето му? Гняв? Облекчение? Самият Уинтроу изпитваше смесица от благодарност и безпокойство.
В един момент Уинтроу действително забеляза лицето на баща си, ала то се намираше далеч от тях и дори не беше извърнато в тяхната посока. Кайл наддаваше за двамата полски работници, без да се интересува от окования си син.
— Баща ми е там — изтъкна Уинтроу и спря. — Искам да говоря с него, преди да се върна на кораба.
— А пък аз не мисля, че той иска да говори с теб — весело отвърна Торг. — Съмнявам се, че той все още смята, че от теб би излязъл добър първи помощник. Мисля, че той възнамерява да повери тази длъжност на мен, когато предаде капитанството на Гантри.
Той изрече това с голямо задоволство, очакващо смайване.
Уинтроу спря.
— Искам да говоря с баща си.
— Не — лаконично отвърна другият. По-едрото му тяло лесно преодоля съпротивлението на Уинтроу. — За мен е все едно дали ще вървиш, или ще се влачиш — увери го морякът. Той се оглеждаше, търсеше нещо. И неочаквано се отправи в нова посока.
Двамата спряха пред един татуировчик. Майсторът тъкмо освобождаваше замаяна жена от нашийника, а нетърпеливият ѝ стопанин вече я дърпаше подире си.
Татуировчикът погледна Торг и кимна; очевидно го познаваше.
— Знакът на Кайл Хейвън, нали? — попита той, демонстриращ, че е запомнил.
— Този е специален — отвърна Торг.
Уинтроу се разтърси от облекчение. Вероятно при татуировчиците човек можеше да се сдобие и с някакъв документ, указващ свободата. Не че баща му щеше да се радва за тези разходи…
Може би съществуваше някакъв метод за отстраняването на пресните татуировки, някакво избелване. Подобен процес несъмнено би бил болезнен, ала беше за предпочитане пред носенето на робски знак до края на живота. Колкото по-бързо Уинтроу оставеше тази случка зад себе си, толкова по-добре. Той вече бе решил, че когато баща му реши да разговаря с него, ще му даде искрено обещание да остане на борда на кораба и да служи до навършването на петнадесетата си година. Може би беше време да приеме ролята, която волята на Са му бе отредила. Може би това трябваше да бъде неговата възможност да се помири с баща си. В крайна сметка жречеството не бе обвързано с някакво конкретно място, а със самото поведение. Уинтроу щеше да открие начин да продължи да учи на борда на Вивачия. Завръщането при нея бе още една полза. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По един или друг начин той щеше да се извини за бягството си, щеше…
Торг го сграбчи за косата и наведе главата му над нашийника, който татуировчикът пристегна. Паникьосаният Уинтроу започна да се мята, успявайки единствено да се задави. Каишката бе стегната прекалено силно, той щеше да припадне — макар че се опитваше да остане неподвижен и просто да диша: дори и в това положение той не можеше да си поеме въздух. Не му беше останал и дъх, с който да изрече това.