Гласът на Торг долетя глухо:
— Бележи го със знака на тази обица. Той ще принадлежи на кораба. Бас държа, че за първи път в град Джамаилия жив кораб си купува собствен роб.
Глава двадесет и девета
Насън и наяве
— Кутийката е изчезнала.
Малта местеше поглед между двете притеснени лица. И майка ѝ, и баба ѝ се взираха напрегнато в нея.
Самата тя ги погледна изненадано.
— Как е възможно това? Сигурна ли си?
— Напълно съм сигурна — натърти майка ѝ.
Малта поднови влизането си и се присъедини към закусващите. Още първият поглед след повдигането на похлупака над чинията ѝ ѝ даде повод за оплакване.
— Пак ли овесена каша? Не е възможно да сме чак толкова бедни! И как така кутията е изчезнала?
Тя отново погледна към тях. Присвила очи, баба ѝ отвърна:
— Смятах, че ти би могла да ни кажеш.
— За последно кутията беше у мама. Тя не ми я даде, дори не ми позволи да я докосна — изтъкна Малта. И отново смени темата. — Нямаме ли някакви пресни плодове или сладко към кашата?
— Не, няма. Ако искаме да изплатим дълговете си навреме, ще трябва да живеем скромно. Казвали сме ти това.
Малта въздъхна.
— Съжалявам — оправда се тя. — Понякога забравям. Иска ми се татко да се върне скоро. Много ще се радвам, когато нещата отново тръгнат по нормалния начин. — Девойката се усмихна към двете жени. — А дотогава явно ще трябва да бъдем благодарни за онова, което притежаваме.
С примерен вид момичето напълни първата си лъжица овесена каша.
— И нямаш представа какво би могло да се е случило с изчезналата кутийка? — настояваше баба ѝ.
Малта поклати глава, докато преглъщаше.
— Не, но… слугите може да знаят нещо. Говорихте ли с Рейч или с бавачката?
— Аз я прибрах. Не беше оставена на място, където да бъде преместена случайно. Някой трябва да е влязъл в стаята ми, да я е потърсил и да я е взел.
— Нещо друго изчезнало ли е? — бързо попита Малта.
— Не.
Девойката си взе нова лъжица каша.
— Възможно ли е просто да е изчезнала? — попита тя с наченките на усмивка. — Звучи глупаво, но за Дъждовните стоки всичко е възможно. За тях човек чува какви ли не неща.
— Не, не е възможно — бавно отвърна баба ѝ. — Дори и след отварянето си тези кутийки не изчезват.
— А ти откъде знаеш толкова много за тях? — любопитно се осведоми девойката. Едновременно с това тя си наля чай и прибави мед.
— Моя приятелка получи подобен дар. Тя отвори кутийката, сънува съня и прие ухажването. Но младежът умря преди сватбата. Няколко години по-късно тя се омъжи за брат му.
— Ух — потрепери Малта. Едновременно с поредната лъжица каша тя отбеляза: — Не мога да си представя да се омъжа за човек от Дъждовните земи. Те са наши роднини, но все пак… Как бих могла да целуна някой, който е покрит със струпеи? Или дори да сядам с него на закуска?
— Външният вид далеч не е всичко за мъжете — студено каза баба ѝ. — Когато осъзнаеш това, ще започна да се отнасям към теб като към жена.
Неодобрителния си поглед Роника премести върху дъщеря си.
— Какво ще правим сега? — попита старицата.
Майката на Малта поклати глава.
— Какво бихме могли да направим? Ще обясним с подобаващата любезност, че по някакъв начин дарът е изчезнал, преди да успеем да го изпратим обратно. Но въпреки това не можем да го приемем, защото Малта е прекалено малка.
— Не бихме могли да кажем, че подаръкът е изчезнал! — възкликна възрастната жена.
— А какво друго ни остава? Да излъжем? Да им кажем, че подаръка ще задържим, но жеста отказваме? Или да се престорим, че изобщо не сме го получавали? — С всяко следващо предложение гласът на Кефрия ставаше все по-саркастичен. — Така само ще се изложим още повече. Тъй като вината е моя, аз ще поема отговорността за случилото се. В писмото си ще пиша, че съм оставила кутията на място, което съм смятала за безопасно, ала на сутринта не съм могла да я открия. Ще им предоставя най-искрени извинения. Но освен това ще отхвърля поканата и тактично ще изтъкна, че изпращането на подобен дар тъй рано в ухажването далеч не е подобаващо…
— Не и по Дъждовните стандарти — възрази старицата. — И особено за рода Купрус. Техните богатства са легендарни. За момчето подобна кутия най-вероятно е била обикновена играчка.
— Тогава да вземем да омъжим Малта за него — хапливо каза Кефрия. — Един заможен роднина би ни помогнал значително.