Малта я слушаше, ала неволно. Тя знаеше, че старицата притежава много по-голям опит от нея, че в изреченото се крият лъжи, които тя завистливо изричаше по адрес на дръзкия и красив мъж. Ала девойката не беше достатъчно умна, за да ги открие сама. Затова тя се усмихна:
— В такъв случай ти няма да имаш нищо против да му кажа всичко, което ми е известно, за да отстраня тъй наскърбяващото те невежество. Няма да имаш нищо против, ако му кажа, че за Дъждовната река няма никакви карти; че живият кораб сам намира пътя си. От това незнание определено трябва да го отърва.
През цялото време тя напрегнато наблюдаваше лицето на баба си, търсейки реакцията. Ала опитната дъртуша не се издаде, а само поклати глава:
— Ти изричаш заплаха, дете, без дори да осъзнаваш, че заплашваш себе си. Общуването с народа от Дъждовните земи носи своите цени и опасности. Те са наш род; аз няма да говоря зле за тях. Договорите, сключени с тях, ще продължавам да спазвам. Ала двамата с Ефрън отдавна решихме, че няма да сключваме нови споразумения с тях. Защото искахме нашите деца и внуци, да, внуци, сами да определят живота си. По тази причина живяхме по-тежко от необходимото, а изплащането на дълговете ни се проточи излишно. Тогава ние нямахме против тази саможертва. — Гласът на баба ѝ започна да трепери. — Саможертва, която ние направихме и заради теб, капризна глезло! И за какво? В твоите жили тече калсидска морска вода, а не бингтаунска кръв.
Възмутената старица бързо напусна стаята — оттегляне без никакво достойнство. Малта знаеше, че това издава победата ѝ. Най-сетне тя се бе изправила лице в лице с деспотичната старица и я бе надвила. От този момент всички те трябваше да се отнасят с нея по различен начин. Защото Малта бе доказала, че волята ѝ по нищо не отстъпва на волята на баба ѝ. А думите, които възрастната жена бе изтърсила на излизане, не я интересуваха. Така или иначе те бяха лъжа.
И като ставаше дума за лъжи… тя не бе възнамерявала да лъже за кутията. Не би излъгала, ако старицата не беше изглеждала тъй уверена във вината ѝ. Ако Роника Вестрит я бе погледнала с колебание, допускащо възможността за невинност, Малта би казала истината. Но каква полза да казваш истината на хора, които вече те смятат за порочна и само биха получили потвърждение за виждането си? Защо да не излъже повторно и да стане онази лъжкиня, за която баба ѝ не само вярваше, а и се надяваше, че е? Да, баба ѝ искаше да има порочна внучка, за да може да си намери оправдание за отвратителния начин, по който се отнася към своя зет. Роника сама си беше виновна за всичко. Отнасяш ли се зле с другите, те заслужено започват да се отнасят зле към теб.
— Малта?
Гласът бе много тих и много предпазлив. Нечия ръка се отпусна на рамото ѝ.
— Добре ли си, мила?
Девойката се извърна, сграбчи купата и я хвърли пред краката на Рейч.
— Мразя каша! Да не си посмяла да ми поднесеш отново каша! Каквото щеш готви, само да не е овесена каша. И не ме докосвай, никой не ти е дал право. Почисти и ме остави на мира!
Тя изблъска смаяната робиня и излезе от стаята. Ама че глупави бяха тези роби.
— Парагон, има нещо, за което бих искала да поговорим.
Янтар бе прекарала целия следобед с него и с помощта на фенер бе обходила цялата му вътрешност. По време на този оглед тя задаваше множество въпроси, на някои от които Парагон можеше да отговори, а други посрещаше с мълчание — заради неспособност или нежелание да предостави отговор. Тя дори намери вещите на Брашън и невъзмутимо ги бе подредила по свое усмотрение.
— Някоя вечер аз ще дойда, за да нощувам тук. Какво ще кажеш? — предложи тя. — Тогава двамата ще си разказваме истории до разсъмване.
Жената се бе отнасяла с голям интерес към всичките си открития. Кесийка със зарове, скрита от някакъв моряк, за да може да играе на смяната си. Издълбани в една от стените думи — „Три дни, Са да ни е на помощ“. Тя бе поискала да знае кой и защо е оставил това съобщение. Кървавите петна я бяха интересували особено. В диренето си Янтар бе открила седемнадесет петна върху палубата и вътрешността. Освен тях имаше още шест петна, но това Парагон премълча. Той нямаше желание да ѝ разказва за деня, в който тази кръв бе пролята, и за имената на пролелите я. В капитанската каюта тя бе открила шкафа, който трябваше да съдържа бордовите дневници. Те отдавна не бяха там; ключалката бе разбита, заедно с част от самата врата. Към тази тема Янтар бе проявила особено любопитство. Заради липсата на дневниците ли той не можел да си спомни? Наистина ли? Тогава как си спомнял нейните визити и посещенията на Мингсли? Те не били отбелязани в дневник.