— Да — отвърна той, извърнал глава по посока на океана. И със сух глас превърна потвърждението в подкана. — Слушам те.
— Първо искам да разбереш, че ти казвам това, защото смятам, че трябва да го знаеш, а не защото изричането му ми доставя удоволствие. Та. До този момент семейство Лъдчънс отхвърля предложенията. Мисля, че близките ти се опасяват от реакцията на Търговците: това би допуснало външни лица в търговията по Дъждовната река, до този момент изключителна привилегия на старите жители на Бингтаун. А може би близките ти все още проявяват някаква загриженост към теб. На това разчитах аз, когато направих предложението си. Моята оферта не беше тъй висока, защото аз не притежавам богатствата на новодошлите прекупвачи. Но аз вплетох в нея обещанието, че ти ще останеш невредим и на сушата. Струва ми се, че близките ти те държат на брега, защото по свой начин се грижат за теб и искат да те държат в безопасност.
— Разбира се. Още от самото начало в Бингтаун е традиция побърканите и сакатите да бъдат държани на закътано. — Парагон се изсмя горчиво. — Вземи за пример Дъждовните Търговци.
— Кого?
— Именно. Никой не чува за тях, никой не знае за тях, никой не се замисля за някогашните спогодби с тях. Пък ние двамата с теб, още по-малко. Но ти продължи. След като ме закупиш и обещаеш да ме оставиш на същото място, какво включват плановете ти?
— Парагон — с отчаяние в гласа изрече тя. — Ако зависеше от мен, ако можех да мечтая като децата и да се надявам, че тези мечти ще се сбъднат, тогава бих казала, че ще доведа занаятчии, които да те изправят и да те обградят с подпори. И бих дошла да живея на борда ти. На скалите над теб бих засадила градина с уханни цветя, които ще привлекат птици и пеперуди. Лози ще се спускат чак до брега и ще разцъфват прекрасно. А теб самия бих обградила със скулптури и езерца, пълни с морски звезди и червеникави рачета.
С навлизането в това чудато видение тя се разпалваше все повече.
— Бих останала да живея и работя на борда ти; по залез бих вечеряла на палубата, за да разговаряме. А ако смеех да бъда още по-дръзка, щях да се надявам, че някой ден ще намеря магическо дърво и с негова помощ ще успея да ти върна зрението. Тогава заедно ще посрещаме изгрева, а привечер ще наблюдаваме как сенките обгръщат градината. И бих се сбогувала със света, защото ще съм намерила свой собствен свят. И двамата с теб бихме били щастливи.
Парагон не можа да отговори веднага. Детинският образ изникна в мислите му; неочаквано той вече не беше кораб, а момче, което с готовност би търчало из подобно място, напълнило джобове с пъстри камъчета и раковини, пера и…
— Ти не си моя близка. И никога няма да бъдеш. — Тежките му думи потъпкаха образа.
— Зная това — тихо отвърна жената. — Затова казах, че е само мечта. Наистина копнея да сторя това, но не зная колко дълго ще мога да остана в Бингтаун или при теб. Ала това е единствената надежда да те спася, Парагон. Ако отида при близките ти и им кажа, че ти подкрепяш подобна спогодба, възможно е те да се съгласят, заради връзката…
Думите ѝ затихнаха. Парагон скръсти ръце над звездовидния белег на гърдите си.
— Да ме спасиш? От какво да ме спасиш? — презрително се осведоми той. — Умееш да разказваш, трябва да ти се признае. Ала аз съм кораб. Създаден съм, за да плавам. Нима мислиш, че бих избрал да лежа на този бряг и да полудявам от скука? Не. Щом близките ми са избрали да ме продадат като роб, нека поне робството бъде познато. Аз нямам никакво намерение да ставам твоя куклена къщичка.
Особено след като тя бе признала намерението си да напусне, признала, че нейната дружба е само начин за запълване на времето, задържащо я в Бингтаун. Рано или късно тя щеше да го изостави, като всички останали. Всички човеци го изоставяха рано или късно.
— Затова най-добре върви при Давад Рестарт и му кажи, че оттегляш предложението си — посъветва той, нарушавайки натежалата тишина.
— Нямам такова намерение.
— Ако ме купиш и ме обречеш да стоя тук, аз ще те мразя вечно. И ще ти донеса нещастие, каквото не можеш да си представиш.
— Аз не вярвам в късмета, Парагон — със спокоен глас отвърна тя. — Аз вярвам в съдбата. И вярвам, че моята съдба съдържа далеч по-ужасяващи и съкрушителни аспекти, отколкото можеш да си представиш. Ти си един от тях. За доброто на детето, заплашващо ме изсред дървените кости на кораба, ще те купя и ще те държа в безопасност. Или поне доколкото съдбата ми позволи. — Янтар отпусна длан върху корпуса му.