В гласа ѝ нямаше страх. Единствено чудата нежност се долавяше в него.
— Просто сложи нови бинтове — тросна се Кенит. — В един момент ще зарасне.
Ета поклати глава и със загрижен глас възрази:
— В това състояние раната няма да започне да се подобрява сама. — Тя внимателно докосна бедрото на засегнатия крак. — Кожата ти все така е възпалена и чувствителна. Ти потръпваш и при най-малкия допир. Течностите, които сълзят от нея, не изглеждат като признак на заздравяване…
— Млъкни — нареди той. — Аз съм силен мъж, а не някаква си сополива курва. Само въпрос на време е кракът да оздравее. Щом не искаш да ме превържеш, мога да го сторя и сам. Или да повикам Соркор. Но нямам време да слушам как ми докарваш лош късмет.
Рязка болка, остра като зъбобол, се стрелна по крака му. Пиратът несъзнателно изохка и впи пръсти в чаршафите си, за да не изкрещи.
— Знаеш, че това трябва да се направи, Кенит — умоляваше тя.
Капитанът трябваше да изчака няколко секунди, за да си поеме нужния дъх.
— Да, трябва да те хвърля на змиите, та отново да заживея спокойно. Махай се и изпрати Соркор. Предстои ми да изготвям планове, нямам време да слушам кудкудякането ти.
Тя прибра изцапаните превръзки и мълчаливо излезе. Най-сетне. Кенит взе патерицата, облегната край леглото. Нея бе изработил Соркор. При наклонена палуба омразната проклетия беше безполезна, но в спокоен ден на котва капитанът можеше да се добере до масата. Той я достигна с три болезнени подскока, всеки от които изпълваше чукана му с агония.
Кенит се опря на масата и приведе над нея лицето си, обляно в новоизникнала пот.
На вратата се почука.
— Влез, Соркор.
Помощникът надникна плахо, но при вида на капитана, застанал пред масата, той се усмихна като дете, на което са предложили сладкиши, и побърза да влезе в каютата. Кенит не пропусна да отбележи, че заместникът му си има нова жилетка, с още по-богата везба.
— Виждам, че от лечителя е имало полза — поздрави той. — Очаквах. Предишните двама не ми изглеждаха особено обнадеждаващи. Винаги е за предпочитане да се обърнете към възрастен човек, който притежава опит и…
— Млъкни, Соркор — прекъсна го капитанът. — И от него имаше същата полза като предишните двама. В Биволския залив практиката е, че ако не можеш да излекуваш дадена болежка, трябва да създадеш друга, за да отвлечеш с нея вниманието на жертвата. Защо, питам го аз, си мисли, че ще може да излекува нова рана в крака ми, след като не може да излекува предишната? А той мълчи. — Кенит сви рамене. — Най-вероятно ще се излекувам и сам, без пиявици и еликсири.
Усмивката на Соркор бавно изчезна.
— Да, най-вероятно — сухо се съгласи той.
— Последният също беше на това мнение.
— Само защото ти не спря да го заплашваш — остро изтъкна Ета отвъд прага. — Соркор, кажи му. Кажи му, че кракът трябва да се отреже по-високо, да се отстрани засегнатата част. Теб той ще послуша, защото те уважава.
— Остави ни, Ета.
— Нямам къде да отида.
— Върви да си купиш нещо. Соркор, дай ѝ пари.
— Не са ми нужни пари. Всички в Биволския залив знаят, че съм твоя любовница: стига да погледна към нещо, те вече ми го тикат в ръцете и ме умоляват да го взема. Но аз не искам нищо от тях, искам единствено ти да оздравееш…
Кенит въздъхна.
— Соркор, бъди така добър да затвориш вратата след нея.
— Моля те, Кенит, няма да ви преча. Позволи ми да остана. А ти, Соркор, говори с него, убеди го…
Тя продължи да скимти през цялото време, докато Соркор смутено я избутваше и залостваше вратата след нея. Ако можеше да се оправи с нея сам, Кенит не би бил тъй мек. Ала точно това беше проблемът. Сега тя го виждаше слаб и се опитваше да налага волята си над всичко. А случилото се с пленниците го бе навело на мисълта, че тя е започнала да развива склонност към измъчването на беззащитни мъже. Дали нямаше някакъв начин да я остави в Биволския залив?
— Как са нещата на сушата? — попита Кенит по начин, съответстващ на току-що започнал разговор.
Соркор не отвърна веднага, но в крайна сметка реши да подеме този диалог.
— По-добри не биха и могли да бъдат. Освен ако вие самият не се появите на сушата. Те не спират да ви канят, както вече ви казах. Още при вида на Гарвановия стяг ни предадоха целия град. По кейовете се бяха струпали хлапета, които крещяха името ви. Дори чух едно да казва, че вие сте по-велик пират от Игрот Грозни.