— Освен ако той просто не се вреже в нас — мрачно изтъкна заместникът.
— Няма — увери го капитанът. — А дори и да стане така, ние просто ще го вземем на абордаж.
— И да изгубим Мариета? — Соркор го погледна ужасено.
— За да придобием жив кораб!
— Това не е добра идея. Има стотици неща, които може да се объркат — възрази Соркор. — Възможно е да се разбием сред скалите. Онзи участък не е сред местата, където бих влязъл доброволно. Или ако те се окажат по-бързи от нас и успеят да ни изпреварят. Или…
Неговите възражения бяха породени от искрено нежелание, а не от стремеж да се убеди в качествата на плана. Наглецът смееше да му противоречи. Да противоречи на човека, без когото изобщо нямаше да се е издигнал до настоящия си пост. Само преди мигове той се бе кълнял, че дължи всичко на своя капитан, а сега не бе склонен да му предостави възможност да се сдобие с жив кораб.
Но Кенит осъзна начин да промени тактиката си.
Той повдигна ръка, за да спре излиянията на помощника си.
— Соркор, теб изобщо грижа ли те, е за мен? — попита той с обезоръжаваща прямота.
Това, очаквано, накара другия да замълчи. Соркор едва не се изчерви, докато заекваше:
— Разбира се, капитане. Ние плаваме заедно от толкова време… Не е имало друг човек, който да се е отнасял с мен по-справедливо…
Еднокракият поклати глава и се извърна, разчувстван.
— Никой друг няма да ми помогне в това начинание, Соркор. Ти си единственият, на когото се доверявам по такъв начин. Още от малък си мечтаех за жив кораб. Мечтаех си, че някой ден ще се разхождам по палубата на мой собствен жив кораб. А сега… — Той отново поклати глава и продължи по-бавно. — Понякога човек осъзнава, че краят му може да настъпи по-рано от очакваното. И се страхува от това. Ако нещата, които ми казаха за раната ми, са истина… — Той повдигна сините си очи към тъмния поглед на другия. — Това може да се окаже моят последен шанс.
— Капитане, не говорете така!
Върху белязаното лице заплашваха да изникнат сълзи! Кенит трябваше да прехапе устни, за да не допусне усмивката си. Освен това той се приведе над масата, за да се прикрие. Това се оказа грешка, защото патерицата му се подхлъзна. Пиратът успя да се залови за ръба на масата, ала върхът на ранения чукан пак докосна пода. Капитанът изрева от болка. И щеше да падне, ако Соркор не беше притичал да му помогне.
— Спокойно, сър, държа ви!
— Соркор — промълви той и напрегна ръце, за да се изправи. — Ще сториш ли това за мен?
Кенит трепереше заради усилието да остава изправен на един крак. Усилие, към което все още не беше привикнал. В действителност той не вярваше, че ще умре. Той щеше да оздравее, както оздравяваше винаги, без значение колко сериозно е ранен.
Но въпреки това той не можа да сдържи гримасата на болка и изменническата пот. Поне можеше да ги използва.
— Ще ми дадеш ли този последен шанс?
— Да, капитане. — В очите на Соркор личаха сляпа вяра и мъка. — Ще ви помогна да се сдобиете с жив кораб. Вие ще стъпите на палубата му, повярвайте ми.
Кенит се засмя напук на болката, прикривайки смеха в кашлица.
— Нима имам избор? — каза си той. И осъзна, че е изрекъл думите гласно. Соркор го наблюдаваше притеснено. С усилие Кенит се усмихна тъжно, придаде топлота на гласа си и поклати глава. — На кого друг бих могъл да се доверя, освен на човека, на когото съм се доверявал винаги през всичките тези години? Не ми остава избор, освен за пореден път да обременя дружбата ни.
Той посегна към патерицата си. И я взе, за да открие, че не разполага със силата да я държи здраво. Раната придърпваше към себе си цялата му сила.
— Боя се, че ще трябва да поискам помощта ти и за да се придвижа до леглото.
— Веднага — отзова се Соркор. Само една дума, но изпълнена с робското послушание на куче. Кенит си отбеляза тема за размисъл, когато се почувстваше по-добре. По някакъв начин молбата за помощ бе увеличила верността на неговия заместник. С назначаването на Соркор той бе направил добър избор. На негово място Кенит инстинктивно би усетил, че настъпва най-подходящата позиция за узурпиране на властта. Но за щастие Соркор разсъждаваше по-бавно.
Помощникът се приведе и вдигна Кенит на ръце, за да го отнесе до леглото. Това рязко раздвижване изостри болката. Капитанът се вкопчи в раменете му, замаян. За частица от мига го споходи отдавнашен спомен, извикан от миризмата на уиски и море — спомен от детството край баща му, едновременно плашещо и щастливо време.