Соркор внимателно го положи върху леглото.
— Да изпратя ли Ета?
Кенит немощно кимна. Той отново подири спомена за баща си, ала той му убягна. В паметта му изникна друго лице, елегантно и презрително. Има хляб в това хлапе. Може би от него ще излезе нещо.
Капитанът тръсна глава върху възглавницата, за да прогони образа. Соркор тъкмо затваряше вратата след себе си.
— Ти не заслужаваш да бъдеш сред подобни хора — тихо се обади гласец. — Не проумявам обичта им към теб. Самият аз бих се наслаждавал на деня, в който те проумеят истината, макар че този ден ще им донесе и страховито разочарование. Що за късмет ти е осигурил верността на подобни люде?
Кенит уморено повдигна китката си. Личицето, пристегнато край пулса му, се взираше в него. Възмущението му откровено разсмя капитана.
— Моят собствен късмет. Късметът на името и на кръвта ми. — И той отново се засмя, този път на себе си. — Верността на един бандит и на една курва.
— Твоят крак изгнива — с неочаквана злост изрече личицето. — Костта изгнива. Крайникът ще се вмирише и плътта му ще окапе, изгубила живота си. И всичко това защото ги не притежаваш смелостта да отстраниш собствената си гнилота. — Талисманът се усмихна презрително. — Разбираш ли метафората ми, Кенит?
— Млъкни — промърмори пиратът. Той отново беше започнал да се поти, като някакъв вмирисан дърт пияница. А беше облякъл чиста риза, чаршафите също бяха чисти! — Щом аз съм зъл, какво говори това за теб? Ти си част от мен, парче от мен.
— Това парче дърво някога имаше добра душа — заяви талисманът. — Ти накара да издълбаят лицето ти върху мен. А от устата ми излиза твоят глас. Аз съм обвързан с теб. Ала материалът, от който съм изработен, помни. Ние с теб не сме едно цяло, Кенит. И аз се заклевам, че никога няма да станем.
— Никой не е искал това от теб — с мъка и на пресекулки изрече пиратът. Сложил край на разговора, той затвори очи и се унесе.
Глава тридесета
Борба и съюз
Първият роб на борда ѝ умря в ранния следобед.
Товаренето бе преминало бавно и тегаво. Силен източен вятър не бе спрял да тревожи водата, а на хоризонта неумолимо се бяха трупали облаци, обещаващи поредната зимна буря. Веригите роби бяха отвеждани с лодки до кораба и изтласквани нагоре по въжената стълба. Някои от клетниците бяха прекалено слаби, за да се катерят, други се страхуваха или не притежаваха нужната повратливост. Ала робът, който беше умрял, стори това по свое желание. Това се случи по средата на стълбата, по средата на бавното му изкачване. С висок смях той оповести:
— Избирам да си ида по бързия начин.
И робът просто се отпусна встрани. Тежестта на оковите му ускори падането и веднага го повлече към дъното. Дори и ако в някой от следващите мигове той бе размислил, пак не би могъл да се спаси.
В течната тъмнина далеч под корпуса ѝ се разгърна змийска плетеница. Вивачия долови гърчещото се съревнование за участие в закуската. Соленината на клетнишката кръв за момент изпълни водите около нея. Още по-голям беше ужасът ѝ, защото моряците не подозираха нищо.
— Долу има змии! — извика им тя, ала те ѝ обърнаха толкова внимание, колкото обръщаха и на робските молби.
След тази случка побеснелият Торг нареди робите да бъдат вързани заедно и по време на прекачването. Това допълнително затруднение още повече забави изкачването, но помощникът нямаше против това разтегляне. Напротив, той изглеждаше особено удовлетворен и не пропускаше да напомня на изкачващите се, че следващият опитал ще трябва да отговаря пред всичките си другари. Повече никой не подири спасението на смъртта; Торг остана изключително доволен от досетливостта си.
Прекачването им на борда представляваше само прелюдия към същинската агония. Струпаните в трюма роби издишваха мизерия; тази миазма на мъка изпълни цялата ѝ вътрешност. Клетниците не само бяха натъпкани, а и привързани един за друг — без съдействието на другарите си те не биха могли да помръднат. И товарните помещения тъмнееха от страха им; той се отделяше с урината им и се процеждаше в сълзите им. Много скоро Вивачия се почувства пропита с нещастие.
В котвеното помещение, хармонизиран с усещанията ѝ и прибавящ свой специален оттенък към мъката, седеше Уинтроу. Уинтроу, който я бе изоставил, отново се намираше на борда ѝ. В тъмното той лежеше върху дъските, с все още оковани крайници, с лице, върху което бе татуиран нейният лик. Той не ридаеше и не спеше. Просто се взираше в тъмнината и усещаше. Споделяше нейното осъзнаване на робската мизерия.