Уинтроу заместваше сърцето, което тя не притежаваше, за да пулсира с отчаянието на робите. Той чувстваше целия спектър на тяхното отчаяние — от дискомфорта на полуидиота, който дори не бе в състояние да осъзнае промяната, настъпила в живота му, до усещанията на възрастния скулптор, чиито ранни произведения все още красяха покоите на сатрапа. В най-долната част на трюма ѝ, досами дъното, биваха пренасяни най-долнокачествените роби. Задраскани лица, нищо повече от жив баласт, оцелелите от който щяха да бъдат продадени в Калсид. В едно отделено помещение, където по-рано се бяха съхранявали топове коприна или бъчви вино, сега стояха занаятчиите. Те притежаваха лукса да седят върху посипани със слама дъски, а веригите им бяха достатъчно дълги, за да позволят на някои от тях да се изправят. От тези умели роби Кайл бе закупил далеч по-малко от възнамеряваното. Живият му товар бе изграден почти изцяло от работници със скромна специализация и изпаднали в затруднения калфи — хора, които някаква слабост или глупост бе тласнала към прекалено високи дългове и бе принудила да я изплатят със свободата си.
А в кубрика се долавяше различна мъка. Тя идваше от онези от моряците, които не бяха одобрявали намеренията на капитана още от самото начало. Други не се бяха впечатлили от това и невъзмутимо бяха се включили в преустройването на трюма — за тях веригите и скобите представляваха поредното средство за придържане на товара.
Самата Вивачия се бе стараела да не мисли за това. Ала през последните два дни отлаганото се бе превърнало в реалност, неподлежаща на отбягване. И робите бяха пристигнали на борда: мъже, жени и растящи деца. Всички те бяха татуирани. Някои от тях смогваха да носят веригите си умело, без да се разраняват допълнително. Други не спираха да напрягат сили срещу оковите. Но никой от тях не бе преживявал подобно пътуване: робите, напускащи Джамаилия, биваха изпращани в Калсид. Никой не се връщаше.
Моряците от екипажа ѝ вече привикваха — някои по мъчителен начин — да не поглеждат към очите и лицата и да не се вслушват в гласовете, които умоляваха, ругаеха или се оплакваха. Та това беше товарът им. Стоката. Блеещи овце, изпълващи търбуха на кораба. Всеки от моряците намираше собствен начин да обяснява присъствието на татуираните човеци. И други думи, с които да ги описва. Шеговитостта на Комфри бе изчезнала още в първия ден на товаренето. Майлд се стремеше да открие някакво веселие, прибягваше до шеги, които не бяха забавни, а само хвърляха пясък връз разранената съвест. Гантри изпълняваше задълженията си мълчаливо, ала вече знаеше, че щом този курс приключи, той никога повече няма да стъпи на борда на робски кораб. Единствено Торг изглеждаше неподправено доволен. Нищожната му душица ликуваше за възможността за себепрослава. Той крачеше сред редиците окован товар и се наслаждаваше на тяхното пленничество, каращо го да се чувства свободен. В мислите си помощникът вече бе изградил списък с нуждаещите се от допълнително дисциплиниране роби. За нея Торг беше парче мърша, което ситуацията бе разместила, за да покаже разяждащите го червеи.
Тя и Уинтроу споделяха мъката си. И дълбоко в себе си, отвъд яснотата на мислите, Вивачия засилваше усещането, че нищо от тези неща не би се случило, ако нейните близки бяха постъпили отговорно към нея. Ако неин истински роднина стоеше на капитанския ѝ пост, той би споделял онова, което тя чувства. Ефрън Вестрит никога не би я подложил на подобни страдания. Алтея дори не би могла да си го помисли. Ала Кайл Хейвън не можеше да я чуе. И запазваше невъзмутимо мълчание. Единствената емоция, която Уинтроу разпознаваше в баща си, бе леденият гняв, доближаващ се до ненавист, към собственото му потомство. Вивачия смяташе, че Кайл гледа на тях като на взаимно подхранващ се проблем: кораб, който отказва да се подчинява на нарежданията му заради едно хлапе, което отказва да се вслуша в баща си. И тя се опасяваше, че Кайл е решен да прекърши един от двамата. Или и двамата, стига да можеше.
Вивачия също продължаваше да мълчи. Миналата нощ Кайл не бе довел сина си при нея, а направо го бе захвърлил в старата му килия и бе наминал до носа, за да ѝ разкаже за залавянето му. Със самодоволен глас, предназначен колкото за нея, толкова и за всички дежурни, той бе разказал как е открил сина си на робски търг и го купил за кораба. Щом отплавали, той щял да ѝ доведе момчето, за да го повери на нейните грижи — защото баща му вече не искал да има нищо общо с него.
Неговият удължен монолог не успя да изтръгне някаква реакция от нея, макар че в един момент Кайл буквално започна да се дави от собствените си слюнки. Едно раздвижване на вятъра донесе до нея миризмата на уиски. Нов порок за Кайл Хейвън, да се качва пиян на борда.