Кайл гледаше на нея и на Уинтроу като на елементи от механизъм, които трябва да напаснат един към друг, за да започнат работа. Ако двамата бяха цигулка и лък, Кайл би ги удрял един в друг, очаквайки да чуе музика.
И тя продължаваше да мълчи.
— Купих ти проклетото безполезно хлапе! — говореше той. — Нали това искаше ти?! Е, той вече е твой, твой за целия остатък от безполезния си живот!
Кайл се обърна и започна да се отдалечава, но на втората крачка спря, за да добави:
— По-добре му се радвай. Това е последният път, в който се опитвам да ти угодя.
Едва в този миг тя най-сетне разпозна ревността в гласа му. Някога той бе копнял за нея — един кораб от най-редкия и най-скъпия тип. Капитанът на подобен съд ставаше част от най-елитните мореплаватели, които единствени търгуваха по Дъждовната река и оправдано си навличаха завистта на всички останали свои колеги. Още тогава Кайл бе познал същинската ѝ стойност, бе копнял за нея и бе я ухажвал. А с елиминирането на Алтея той бе смятал, че е отстранил всичките си съперници. Ала нищо от това му внимание не се бе оказало достатъчно за нея. Тя му бе обърнала гръб, за да го замени с едно незряло хлапе, неспособно да оцени същинската ѝ стойност. Кайл се оказваше в ролята на низвергнат влюбен, чиято мечта да я притежава се бе разпаднала. При строшаването си късчетата ѝ се бяха превърнали в ненавист.
Какво пък, тази ненавист беше взаимна, студено си каза тя.
По-трудно ѝ беше да опише онова, което тя изпитваше към Уинтроу. Може би то не се отличаваше от нещата, които Кайл изпитваше към нея.
На следващото утро Майлд се облегна край нея, крадешком наместващ късче киндин в устата си. Вивачия се навъси. Тя не обичаше, когато той използваше наркотика, не харесваше начина, по който киндинът правеше за нея по-трудно да го възприема. Но можеше да разбере причините, накарали го да прибегне към това изкуствено спокойствие.
Тя изчака юношата да прибере остатъка от парчето в ръкава си и тихо каза:
— Майлд, кажи на капитана, че искам да ми доведе Уинтроу. Веднага.
— Сар… — тихо изруга момчето. — Корабе, защо мен хвърляш на лъвовете? Не може ли просто да му кажа, че искаш да говориш с него?
— Не, защото не искам да разговарям с него. Нямам какво да му кажа. Просто искам Уинтроу да ми бъде доведен.
— Моля те — хленчеше Майлд. — Той вече се е навъсил, защото някои от задрасканите лица са болни. Торг казва, че те се преструват; те казват, че ако не бъдат преместени сред по-добри условия, всички ще умрат.
— Майлд.
Само една дума, но с интонация, която повтаряше искането.
— Да, госпожо.
Не ѝ се наложи да чака дълго. Разфучалият се Кайл изникна на предната палуба.
— Какво искаш пък сега? — каза той.
Вивачия премисли мълчанието си.
— Уинтроу. Както вече си разбрал.
— По-късно. Когато вече сме вдигнали котва и малкото помиярче не може да избяга отново.
— Чу какво ти казах.
Той мълчаливо се оттегли.
Вивачия все още не можеше да определи чувствата си към Уинтроу. Тя се радваше на завръщането му. Ала не можеше да подмине себичността, съдържаща се в тази радост. И унизителното осъзнаване, че колкото и да я ненавиждаше той, тя винаги щеше да го приветства с готовност. Нима тя нямаше гордост? Още в мига, в който юношата бе стъпил отново на борда, тя бе подновила връзката си с него. Бе се вкопчила в него и във всичко онова, което го правеше Вестрит, за да заздрави собствената си идентичност. Почти мигновено тя се бе почувствала по-добре, по-уверена в себе си… по-запозната със себе си. Чрез него тя определяше себе си: нещо, по-рано оставало неосъзнато. Вивачия бе знаела, че е обвързана с него, ала по-рано бе отъждествявала това обвързване с обичта, която човеците толкова възхваляваха. Сега тази ѝ увереност бе изчезнала. Дали не се криеше някаква злина в начина, по който тя се вкопчваше в него и извличаше от него собствената си същина? Може би точно този аспект на връзката им караше Уинтроу да се опитва да избяга, да не допуска Вивачия до себе си.
Това бе ужасяващо раздвоение: да изпитваш подобна нужда от някого и същевременно да се гневиш на тази нужда. Вивачия не искаше да съществува в подобна зависимост. Тя щеше да се обърне към него пряко, открито да поиска да знае дали той гледа на нея като на паразит и дали това е причината за бягството му — макар да се опасяваше, че ще получи потвърждение, че тя не му е дала нищо, а само отнема.