Оказа се, че краката му са го отвели в публичния дом на Бетел. Между спуснатите кепенци се процеждаше светлина. Долиташе и слаба музика, съпроводена от нечий женски глас.
Не повече от десетина бяха сградите в Заграба, които притежаваха повече от един етаж. Публичният дом на Бетел бе една от тях. Боядисан в бяло, с дребни балкончета и покрив от червени керемиди, той изглеждаше досущ като някой от калсидските подобни заведения, по някакво чудо озовало се сред калта на пиратското пристанище. Саксии с цветя се опитваха да освежат въздуха; меден и месингов фенер лееха подканяща светлина от двете страни на зелено-златния праг. Двамата юнаци, стоящи на пост, се подсмихнаха насреща му, с което си спечелиха прилив на омраза. Едри безмозъчни глупаци, които преживяваха единствено благодарение на мускулите си. Те смятаха, че това винаги ще бъде достатъчно; Кенит бе на друго мнение. В момента той копнееше да ги сграбчи за шиите и да смаже ухилените им лица едно в друго. Много му се искаше да усети как пръстите му смазват дъха им.
Вместо това капитанът бавно се усмихна насреща им. Този отговор превърна мимиките им в подобия на озъбване. И все пак двамата отстъпиха встрани. Те почти потръпнаха, когато Кенит мина край тях.
Приятно беше да остави мръсотията на Заграба зад себе си. Той се бе озовал в покрито с килим фоайе, осветено от мека жълтеникава светлина. Познатата миризма на парфюм напояваше въздуха, примесена с дима от киндин. Пеенето и придружаващите го удари на тимпан тук звучаха по-силно.
Някакво хлапе изникна пред него и мълчаливо посочи към окаляните му ботуши. В отговор на лекото кимване от страна на Кенит то бързо се зае да изчетква по-големите налепи, подир което обърса ботушите с мек парцал. Последва купа с хладка вода, от която капитанът се възползва, за да обърше потта и прахта от лицето и ръцете си. Момчето остана загледано в пирата, който го потупа по обръснатата глава. Хлапакът се усмихна широко и се стрелна да му отвори следващата врата.
С отварянето на бялата преграда песента се усили. Вече се виждаше и източникът ѝ: руса жена, седнала на пода пред три малки барабана. Тя възпяваше любимия си, отпътувал в морето.
Кенит не ѝ обърна никакво внимание: той не бе дошъл тук, за да слуша подобни сантиментални глупости. Но и не получи възможност да се изнерви: Бетел вече се надигаше от трона си, обсипан с възглавнички, и пристъпваше към посетителя, за да го хване за ръката.
— Кенит! — с привързан укор възкликна тя. — Ето те и теб, палавнико! Мариета пристигна преди часове! Къде се забави толкова?
Този месец тя бе къносала косата си, а парфюмът ѝ я обгръщаше тежко като бижутата. Гърдите ѝ напираха над роклята като вълни, заплашващи да залеят бордовете.
Той не обърна внимание на думите ѝ — това внимание целеше да го поласкае, което знание от своя страна правеше цялата рутина на Бетел дразнеща. Разбира се, че тя щеше да го помни. Той ѝ плащаше да го помни.
Кенит плъзна поглед из стаята — подредена с вкус, приютила няколко жени и мъже, разположени на кресла и ниски дивани. Две от жените му се усмихнаха. Те бяха нови. Нито една от останалите не му обърна внимание.
Той отново се обърна към Бетел, та да прекъсне задължителните ѝ бъбрения.
— Не виждам Ета.
Бетел се нацупи.
— Да не мислиш, че си единственият, който я цени? Тя не можеше да те чака вечно. Щом си дошъл късно, господин Кенит, ще трябва…
— Върви да я доведеш и я изпрати в най-горната стая. Почакай. Накарай я най-напред да се изкъпе, докато аз се навечерям. Искам пресен хляб, да няма риба или свинско. По твоя преценка. И още нещо: ако отново ми пробуташ от онова гнило грозде вместо вино, този дом ще ме изгуби като свой клиент.
— Нима очакваш, че бих могла да почукам на вратата и да кажа на един от клиентите, че трябва да освободи Ета? Да не би да смяташ, че твоите пари имат по-висока стойност от парите на останалите? Щом си дошъл късно, ще трябва да избираш от…
Той не ѝ обърна внимание, а се насочи към виещото се стълбище в края на залата. На втория етаж капитанът поспря за момент. Долитащите скърцания и тласъци му напомняха за стена, зад която търчат плъхове. Кенит изсумтя презрително.
Друга врата го отведе до ново стълбище, отвеждащо до третия етаж. Тук, под самия покрив, имаше едно-единствено помещение, чийто прозорец гледаше право към лагуната.
По навик капитанът се приближи до него, за да погледне. Мариета спокойно бе притихнала до кея; самотен фенер проблясваше на палубата ѝ. На борда всичко бе спокойно.