Почукването на вратата го накара да се обърне.
— Влез — остро каза Кенит.
Изникналият слуга се отличаваше с лице, носещо белезите от множество побоища. Въпреки това в движенията му личеше плавно усърдие. Той чевръсто накладе огън в камината и запали два свещника. Едва на тяхната мека светлина Кенит осъзна колко мрачно е станало навън: капитанът се отдръпна от прозореца и се настани в креслото до камината. Вечерта изобщо не беше студена, просто той изпитваше влечение към примамливото ухание на смолистото гориво и извиващите се пламъци.
Второ почукване оповести появата на още двама слуги. Единият разстла снежнобяла покривка над масата и постави поднос с храна, а другият подаде на Кенит купа и кана с гореща вода, ароматизирана с лавандула. Поне тази част от предпочитанията му Бетел бе запомнила, помисли си той с неволна гордост. Подир повторното умиване капитанът отпрати слугите и седна да вечеря.
Храната не трябваше да притежава забележителни качества, за да надмине предлаганото на борда, но тази бе отлична. Месото бе крехко и сочно, хлябът бе току-що опечен, още топъл, а компотът, предоставен за гарнитура, отлично се вписа като контрапункт на основното ястие. Виното не беше забележително, но бе повече от задоволително.
Кенит се постара да отдаде заслуженото на храната. Той рядко се отдаваше на телесни удоволствия — освен в моментите, когато го връхлетеше горчилка. Тогава той си позволяваше известна утеха.
Тези глезотии му напомниха за времето, когато заради някаква болест майка му полагаше особени грижи за него. Капитанът изсумтя през нос и отблъсна тази мисъл с все чинията. Освен това си позволи да си налее втора чаша вино, протегна ботуши към огъня и се облегна в креслото. Така той се ограничи да се взира в пламъците и да внимава да не мисли за нищо.
С тихо потропване десертът пристигна.
— Влез — рече равнодушно Кенит. Краткото удоволствие, предизвикано от храната, вече бе отминало. Ямата на депресията, зинала пред него, беше бездънна. Всичко беше напразно. Напразно и мимолетно.
— Нося ти топъл ябълков пай с прясна сметана — тихо каза Ета.
Той извърна единствено глава към нея.
— Хубаво — безстрастно отвърна капитанът и задържа погледа си върху нея. Изящна. Тя носеше само бяла рокля. На ръст Ета бе почти колкото него, с дълги крайници и гъвкава като плачеща върба.
Кенит се облегна назад и скръсти ръце, за да я остави сама да сложи десерта пред него. Уханието на ябълки и канела се смесваше с меденото ухание на кожата ѝ.
След миг Ета се изправи и го погледна безстрастно. Лицето ѝ не издаваше нищо.
Неочаквано той откри, че я желае.
— Съблечи си роклята и легни. Без да се завиваш.
Тя веднага се подчини. Беше истинско удоволствие да наблюдава как тя се подчинява, как подгъва юргана, преди да се изправи и да обвие ръце около себе си, за да се съблече и остави дрехата на сандъка пред кревата. Кенит не пропусна хълбоците ѝ, леката заобленост на корема, скромните извивки на гърдите. Косата ѝ бе къса и права, подстригана по момчешки. Дори лицето ѝ изглеждаше издължено.
Без да го поглежда, жената зае мястото си върху чаршафите. И очакването ѝ бе мълчаливо.
Кенит се надигна и започна да разкопчава ризата си.
— Чиста ли си? — грубо се осведоми той.
— Колкото сапунът и горещата вода са в състояние да изчистят — отвърна Ета. Тя лежеше тъй неподвижно. Може би заради ненавист?
— Страхуваш ли се от мен? — попита капитанът. В следващия момент той осъзна, че този въпрос не би могъл да съответства на поведението ѝ.
— Понякога — отвърна тя. Гласът ѝ бе или сдържан, или безразличен.
Куртката пиратът преметна през таблата на леглото. Ризата и сгънатите му панталони се присъединиха към роклята ѝ. Беше му приятно да я кара да чака разсъбличането му. Умишлено отложено удоволствие, помисли си той, също като пая с крем върху масата. Това удоволствие също го очакваше.
Кенит приседна на леглото и плъзна ръце по кожата ѝ. Отвърна му леко настръхване, но Ета не помръдна и не каза нищо. С течение на годините тя бе придобила разбиране за исканията му. В случая капитанът плащаше в замяна на желаното. Насърчавания и окуражавания не му бяха необходими. И одобрението ѝ също не беше необходимо. От значение беше единствено неговото собствено удоволствие.
Загледан в лицето ѝ, той продължаваше да насочва ръката си надолу. Нейният поглед не търсеше неговия, а изучаваше тавана, в подражание на изследващите тялото ѝ длани.