С тези думи той излезе, без да ѝ даде възможност да отговори. Това стечение на обстоятелствата го дразнеше, защото Бетел несъмнено щеше да поиска цяло състояние като компенсация за задържането на стая и момиче в продължение на денонощие. Какво пък, нека да си иска; Кенит вече бе решил колко ще плати. Поне тази постъпка щеше да му позволи спокойно да се върне на кораба, без да признава, че в момента не разполага с пари. Оказваше се, че поне този срам ще може да избегне.
Пиратът шумно се спусна по стълбите и влезе в салона.
— Искам стаята и момичето да ми бъдат запазени — уведоми той Бетел при минаването си покрай нея. В друг момент определено би се насладил на смаяното ѝ изражение.
Едва далеч надолу по улицата Кенит усети кесията да подскача в левия му джоб. Нелепо, той никога не я държеше там. За момент пиратът понечи да се върне, за да плати, но размисли. Само щеше да се прояви като глупак и да се издаде, ако се върнеше толкова скоро с променено намерение. Глупак. Думата прогаряше ума му по отвратителен начин.
Кенит ускори крачка в опит да избяга от собствените си мисли. В момента се нуждаеше от точно това, движение.
Тих гласец се обади откъм китката му:
— Това най-вероятно беше единственото съкровище, което някой някога е отнасял от Острова на Чуждите, а ти току-що го даде на една курва.
— Е, и? — осведоми се Кенит и повдигна ръка, за да доближи дървеното личице до своето.
— Изглежда притежаваш не само късмет, а и мъдрост. — Талисманът се подсмихна насреща му. — Изглежда.
— Какво искаш да кажеш?
Но талисманът не каза нищо повече. Резбованите устни не помръднаха и в отговор на перването с показалец.
Капитанът се отправи към ателието на Ивро. В интерес на истината узна, че се е насочил натам едва при пристигането си. В работилницата беше мрачно: оказваше се, че е далеч по-късно от очакваното.
Пиратът не спря да рита вратата, докато най-напред синът на Ивро, а после и самият майстор, не му извикаха да спре.
— Кенит е — отвърна им той. — Дошъл съм за нова татуировка.
Слаба светлина изгря в къщата. След миг Ивро рязко разтвори вратата.
— И защо да си губя времето? — гневно попита дребният татуировчик. — Върви при някой пропаднал шивач, който не се интересува какво прави с иглите си. Така, когато изгориш татуировката на следващия ден, няма да си унищожил нещо стойностно. — Той се изплю на косъм от Кенитовите ботуши. — Аз съм творец, а не пачавра.
Кенит осъзна, че е стиснал твореца за шията, повдигнал го е във въздуха и го разтърсва пред себе си.
— Нали си платих, мамка ти? — чу се да крещи пиратът. — Платих и направих с татуировката каквото си искам. Разбра ли?
Той се овладя със същата внезапност, с която бе изгубил контрол. С тежко дишане Кенит отпусна татуировчика обратно на земята.
— Разбра ли? — по-тихо изръмжа той. В очите на Ивро имаше омраза, но и страх. Той щеше да се съгласи. Щеше да го стори заради златото, което подрънкваше в показаната му от Кенит кесия. Артистите и курвите винаги се продаваха. Артистът не бе нищо повече от добре платена курва.
— Влизай — тихо го подкани Ивро. Гласът му накара Кенит да осъзнае с потръпване, че дребният татуировчик ще му предостави не само изкуство, но и болка: иглиците щяха да причинят цялата възможна болка. Но освен това капитанът знаеше, че крайният резултат ще притежава типичното за Ивро съвършенство. Болка и съвършенство. Това беше единственият път до изкуплението, който капитанът познаваше. А тази нощ той определено трябваше да се изплати на късмета си.
Пиратът влезе в ателието и разкопча ризата си. През това време майсторът запалваше свещи.
Кенит сгъна ризата си и седна на табуретката за клиенти, оставил дрехите си в скута. Болка и съвършенство… Прониза го тръпнещо нетърпение. Ивро продължаваше да намества свещи и да придърпва материалите си.
— Къде и какво? — грубо попита майсторът. Със същия глас Кенит разговаряше с повлеканите.
— На тила — каза Кенит. — Чужд.
— Как така на чужд тил? — сприхаво попита Ивро, докато наместваше масичката. Шишенца с разноцветни мастила стояха подредени в редици. Една по-висока табуретка се озова край тази на клиента.
— Чужд — повтори капитанът. — От Острова на Чуждите. Знаеш какво имам предвид.
— Да, зная — тросна се Ивро. — Такава татуировка носи лош късмет. С най-голямо удоволствие ще я врежа в теб, кучи сине.
Пръстите му леко пробягаха по кожата на Кенит в отмерване.
В Джамаилия притежателите на роби имаха право да бележат живите си принадлежности. Ако впоследствие въпросният роб бъдеше освободен, дори и тогава той нямаше право да изменя или прикрива татуировката. Разбира се, на Пиратските острови подобни ограничения не бяха спазвани — някои избираха да я прикрият под белег от изгорено. Като Соркор. Други плащаха на татуировчиците да вплетат старите символи в някаква нова татуировка.