В момента пръстите на Ивро обхождаха двата белега от изгорено върху гърба на Кенит.
— Защо си накарал да ги изгорят? Часове работих над тези татуировки, а и ти плати прескъпо за тях. Не ги ли харесваше? — Подир това додаде: — Наведи си главата, сянката ти ми пречи.
— Харесваха ми — промърмори Кенит. Първото жегване на игла прободе изопнатата кожа. Ръцете му настръхнаха, скалпът трепна от болка. — Просто белезите ми харесваха повече — тихо добави той, по-скоро за себе си.
— Ти си побъркан — отбеляза Ивро, но вече с разсеян глас, защото се съсредоточаваше над изкуството си. В този момент Кенит вече не представляваше човек за него, нито враг, а само платно, върху което да изобразява страстта си. Иглицата не спираше да се врязва. По кожата на пирата бяха плъзнали болезнени тръпки. Зад гърба му майсторът въздъхна доволно.
Това е единственият начин, мислено си напомни капитанът. Единственият начин да прогони лошия късмет. Посещението на Острова на Чуждите бе грешка, за която Кенит трябваше да си плати. Хиляда пробива на иглата и последващата болезнена чувствителност на новата татуировка. А след това прочистващата агония на нажежения метал, който да прогори грешката и да отстрани следите от нея. Това щеше да запази късмета, каза си Кенит, стиснал пестници. Зад него Ивро си тананикаше, крайно доволен както от творбата си, така и от мъстта си.
Глава пета
Бингтаун
Седемнадесет дни. Алтея погледна към илюминатора на каютата си и се загледа в уголемяващия се Бингтаун. Голите мачти на каравели и караки създаваха същинска гора край кейовете в залива. По-дребни съдове непрекъснато сновяха между закотвените кораби и брега. У дома.
Седемнадесет дни тя бе прекарала в тази каюта, като бе излизала само по необходимост и през смените, в които Кайл спеше. Първите няколко дни бяха преминали под знака на изгарящ гняв и моментни сълзи, пролени срещу несправедливостта. Тя дори по детински се бе зарекла да удържи наложеното ѝ ограничение, за да може да се оплаче по-късно на баща си.
— Виж какво ме накара да сторя! — повтаряше си тя и се усмихваше. Този вик бе останал наследство от дните на детството ѝ и съответните спорове с Кефрия. Полуумишленото строшаване на ваза или чиния, изпускането на кофа с вода, разкъсването на рокля: Виж какво ме накара да сторя! Кефрия бе крещяла тези думи към досадната си по-малка сестра със същата честота, с която Алтея бе пищяла към по-възрастната си потисница.
Това бе само началото на нейното отдръпване. Настроението ѝ бе варирало между цупене и изгарящ гняв, като през цялото време тя бе обмисляла репликите, които щеше да отправи към дръзналия да изникне на прага ѝ Кайл — дошъл да се убеди, че нареждането му се изпълнява, или за да се извини. Докато го чакаше, тя бе прочела за пореден път всичките си книги и свитъци и дори бе обмисляла сама да започне да крои роклята си. Само че нейните умения с игла и конец бяха по-подходящи за платната, а не за коприната на подобна одежда: платът бе прекалено скъп, за да се упражнява върху него. Затова тя се бе заела да кърпи собствените си дрехи. Но в един момент и тези ѝ занимания бяха приключили и пред нея бе изникнало време на убийствена скука. Една вечер, раздразнена от отеснялата койка, тя бе хвърлила завивките си на пода и бе легнала там, отново зачетена в Делдъмовия „Търговски дневник“. С книга в ръка Алтея бе заспала. И бе засънувала.
Като по-малка тя често обичаше да подремва на някоя от палубите на Вивачия или да прекарва вечерите върху дъските на бащината си каюта, потънала в някоя книга. Дрямката винаги ѝ донасяше ярки сънища и полуосъзнати образи. С течение на времето баща ѝ ѝ бе направил забележка за тези ѝ дела и се беше погрижил тя да не скучае без работа. В моментите, когато си припомняше въпросните сънища, Алтея винаги ги бе приписвала на оживеното детско въображение. Но онази нощ на пода на собствената ѝ каюта я споходи сън, ярък досущ като отдавнашните. Същата тази яркост не ѝ позволяваше да припише съновидението на собствените си мисли.
Онази вечер тя сънува прабаба си Талея — жена, която Алтея никога не бе виждала. Но в съня ѝ не беше така. Талея Вестрит крачеше по палубите и крещеше нареждания към моряците, които от своя страна се бореха с въжетата, платната и нацепените дъски насред страховита буря. В миг, внезапен като собствен спомен, Алтея разбра какво се случваше. Вълните бяха отнесли мачтата и помощник-капитана, принуждавайки самата Талея Вестрит да навлезе сред моряците си, за да внесе спокойствие с увереността си. Тук тя по нищо не приличаше на портрета си; нищо общо с жената, спокойно отпусната в креслото си и облечена в черна вълна с бели дантели, изобразена редом до съпруга си. Алтея бе знаела, че прабаба ѝ е била тази, която е поръчала направата на Вивачия. Но в съня си тя видя не просто жената, свързала се с лихвари и корабостроители; тя се оказваше жена, която обича морето и корабите и дръзко бе определила посоката на потомците си, настоящи и бъдещи, с решението си да притежава жив кораб. Какво ли не би дала Алтея да се върне във времето, в което една жена би могла да притежава подобна отговорност!