Сънят бе кратък и отсечен, като образ, очертан под блясъка на мълния. И все пак, когато Алтея се бе събудила, все още притиснала буза и длани към дървения под, тя не бе изпитала никакво съмнение във видението. То бе съдържало прекалено много детайли. В съня ѝ Вивачия бе плавала с ко̀си платна — или поне каквото бе останало от тях сред гнева на бурята. Алтея никога не бе виждала кораба с подобни платна, но веднага бе осъзнала предимствата от такова разположение. В рамките на съня тя бе споделила увереността на прабаба си в тази подредба.
Събуждането ѝ се бе оказало объркващо. Известно време Алтея бе останала замаяна. И часове по-късно тя виждаше онази буря, щом затвореше очи. Спомените на прабаба ѝ оставаха примесени с нейните: допълнителна карта, вмъкната в колодата. Това видение бе дошло от Вивачия; нямаше друго обяснение.
Същата нощ тя умишлено легна да спи върху пода, този път без одеяло и възглавница. Излъсканите дъски не бяха особено удобни, но Вивачия възнагради доверието ѝ. В този си сън Алтея прекара цял следобед с дядо си, който прекосяваше един тесен канал в Уханните острови. През рамото му тя наблюдаваше отмерванията, които той правеше, видя и как той нарежда да бъде спусната лодка, за да издърпа кораба по-бързо през участък, проходим единствено при определен период от прилива. Този участък бе негова тайна, позволила на рода Вестрит да се сдобие с монопола върху специфична дървесна смола, която при втвърдяването си се превръщаше в благоуханни перли. След смъртта на дядо ѝ никой мореплавател не бе прекосявал този канал, за да търгува с намиращите се отвъд селища. Подобно на всеки капитан, той бе отнесъл със себе си повече, отколкото би могъл да сподели с потомците си: карта на потока нямаше. Но в действителност това знание не бе изгубено, то само бе преляло в паметта на Вивачия. И със събуждането ѝ отново щеше да изникне. А след това съновидение Алтея се чувстваше сигурна, че и сама би могла да преведе кораба.
Нощ след нощ тя лягаше върху дъските, за да сънува. Дори и през деня тя бе оставала там, притиснала буза към палубата и замислена над бъдещето си. Това ѝ позволи да се синхронизира в още по-голяма степен с Вивачия, да започне да усеща потръпването на дървеното тяло, напрегнато заради внезапна промяна в курса, и спокойните звуци, които дървото издаваше в моментите на попътен вятър. Виковете и кънтящите стъпки на моряците бяха почти толкова незначителни, колкото и чайките, които понякога кацаха да си починат върху палубата. В такива моменти на Алтея се струваше, че тя самата се превръща в кораба, а дребните човеци, които пълзят по мачтите, по нищо не се отличават от налепи, покрили корема на кит.
Екипажът представляваше незначителна част от нещата, свързани с кораба. Алтея не разполагаше със съответните човешки думи, за да опише разликите, които тя вече можеше да открива във вятъра и теченията. Тя бе открила усещането за удоволствие от наличието на добър кормчия и раздразнението от човек, който непрекъснато внася дребни и излишни промени в курса. Но това усещане бе нещо съвсем повърхностно в сравнение с нещата, които протичаха между кораба и водата. Тази идея, че животът на един кораб е по-важен от случващото се между него и капитана, бе нещо съвсем ново за Алтея. Само за няколко нощи цялото ѝ разбиране за нещата, претърпявани от един мореплавателен съд, претърпя коренна промяна.
Вместо арест, дните, прекарани в забрана да напуска каютата си, се превърнаха в покъртително изживяване. Тя си спомняше как един ден бе отворила вратата си и бе установила, че вън е ярко утро (вместо очакваната от нея притихнала вечер). А готвачът бе дръзнал да я хване за рамото и да я разтърси, защото при едно от посещенията си в камбуза тя бе изпаднала в унес. По-късно същия ден настойчиво тропане по вратата ѝ я бе подразнило. Посетителят се бе оказал не Кайл, а Брашън. Макар и със смутен вид, той се бе поинтересувал за състоянието ѝ.