— Отвън. Татко още ли е зле? Минаха месеци, по това време очаквах, че…
— Баща ти умира, Алтея.
Трябваше да изминат няколко секунди, преди девойката да се опомни. Тогава тя забеляза угасналия поглед в очите на майка си. По лицето на Роника личаха бръчки, които не бяха го грозили по време на отплаването. И раменете ѝ се бяха привели по начин, какъвто Алтея виждаше за пръв път.
Сърцето ѝ все още оставаше сковано от думите, изречени от майка ѝ току-що. Въпреки това Алтея разбираше, че те са били подтикнати от безнадеждност. С тази откровеност Роника се надяваше да ѝ спести бавната мъка на осъзнаването.
Девойката направи крачка към нея, но опитът за прегръдка не се състоя: майка ѝ отблъсна ръцете ѝ. И Алтея спря веднага. Сълзливите прегръдки и плачът над раменете не бяха от нещата, които Роника Вестрит си позволяваше. Тя се превиваше под тежестта на мъката си, но не бе премазана от нея.
— Върви при баща си. Почти всеки час той пита за теб. Аз трябва да говоря с Кайл. Предстоят приготовления, а се боя, че не разполагаме с много от време. Хайде, отивай.
Тя бързо потупа дъщеря си по рамото и бързо закрачи по коридора.
Алтея погледна по посока на отдалечаващите се крачки, преди да отвори вратата на спалнята.
Тази стая не ѝ беше позната. Като малка Алтея не бе имала право да влиза там. След всяко свое пътуване баща ѝ се бе оттеглял в нея, за да прекара време с майка ѝ. Алтея бе ненавиждала последващите утрини, в които не ѝ бе позволено да ги безпокои. А когато бе пораснала достатъчно, за да разбере причината, поради която родителите ѝ ценят усамотението си, тя бе започнала да отбягва помещението умишлено. Все пак си спомняше, че то е обширно и ярко, с големи прозорци, обзаведено с екзотични мебели и тъкани от многобройни пътувания. По белите стени бяха висели ветрила и маски, гоблени от мъниста и пейзажи от кована мед. Креватът бе от тиково дърво, украсен с дърворезба, а през зимата над матрака винаги бяха лежали пухени завивки. Лете вази с цветя бяха отдавали аромат, примесен с розовото ухание на хладни памучни чаршафи.
Отвъд вратата имаше сумрак. Миризмата на цветя отдавна бе прогонена от киселеещата миризма на болест, примесена с оттенъка на лекарства. Прозорците стояха затворени, със спуснати завеси, които да пропъждат светлината на деня.
Алтея плахо пристъпи в стаята. За пореден път очите ѝ трябваше да привикват към нова атмосфера.
— Тате? — колебливо се обърна тя към леглото. Неподвижна издутина лежеше под завивките; отговор не последва.
Девойката се приближи до един от прозорците и отмести тежката завеса. Влезлият лъч следобедна светлина попадна върху изпосталяла жълта ръка, положена върху юргана. Тази ръка напомняше на сгърчените нокти на мъртва птица.
Алтея прекоси стаята и се настани на стола край леглото — мястото, от което майка ѝ несъмнено не се бе отделяла през цялото това време. Тя обожаваше баща си, но не можа да не изпита отврата, когато сплете пръсти с тези на отпуснатата ръка. Мускулите и мазолите бяха напуснали десницата.
Тя се приведе напред, към лицето му.
— Тате?
Той бе починал. Поне това бе първата ѝ мисъл при вида на лицето му. Последвалото хрипливо вдишване я накара да осъзнае грешката си.
— Алтея.
Гласът се давеше от храчки. Лепнещите от немиене клепачи се повдигнаха. Нямаше и следа от някогашния остър тъмноок взор: тези очи бяха кървясали, хлътнали и пожълтели. И се нуждаеха от миг, за да се съсредоточат върху нея. През това време Алтея се стараеше да скрие ужаса от лицето си.
— Върнах се, тате — с пресилена радост каза тя. Сякаш това щеше да промени нещо.
Ръката му немощно се раздвижи в нейната. Очите се затвориха отново.
— Аз умирам — гневно и отчаяно изхриптя Ефрън.
— Глупости, тате, ти ще се оправиш, ще…
— Мълчи. — Думата бе прошепната, но пак си оставаше заповед, дошла от капитана и бащата. — Само едно нещо е от значение. Отнесете ме до Вивачия. Трябва да умра на палубата ѝ. Трябва.
— Зная — каза тя. Болката, започнала да стяга сърцето ѝ, неочаквано притихна. В момента нямаше време за това. — Ще се погрижа.
— Незабавно — предупреди баща ѝ. Шепотът му звучеше клокочещо. Нова вълна отчаяние заплаши да повали Алтея, но девойката се овладя.
— Няма да те разочаровам — обеща тя. Ръката му отново трепна и освободи нейната. — Ще се заема веднага.
Тя се надигна от стола. Баща ѝ се закашля и успя да изрече:
— Алтея!
Девойката спря. Още няколко мига Ефрън се бори да си поеме дъх, преди да изхрипти:
— Кефрия и децата ѝ… Те не приличат на теб. Те не са като теб. — Той отново вдиша трескаво. — Аз трябваше да се погрижа за тях. Трябваше…