— Намерете начин да се оправите — каза тя и отметна глава, преди да хвърли поглед към палубата. Моряците бяха преустановили работата си, заслушани. В някои лица тя видя разбиране и съчувствие, върху други личеше единствено увлечението, с което човек наблюдава сблъсъка на чужди воли.
Към следващите си думи тя прибави известна хапливост:
— Ако чувстваш, че няма да се справиш, възложи работата на Брашън. Той няма да се затрудни. — Алтея започна да му обръща гръб, сетне спря. — Всъщност това е най-доброто решение. Нека Брашън да се заеме с издигането на навеса за капитан Вестрит. Така подобава, защото той е негов заместник. А ти се погрижи за разтоварването.
— На борда може да има само един капитан — отбеляза Гантри. Тези думи той бе произнесъл загледан встрани. Въпреки това тя избра да отговори.
— Именно, моряко. И когато капитан Вестрит е на борда, той е този капитан. Съмнявам се, че ще намериш много хора, които биха оспорили това. — Девойката погледна към корабния дърводелец. Каквато и неприязън да изпитваше към него, тя не можеше да отрече непоколебимата му лоялност към баща ѝ. Затова тя му каза: — Погрижи се Брашън да получи цялата необходима помощ. И работи бързо, баща ми скоро ще пристигне. Това е последният път, в който той стъпва на борда; бих искала да види Вивачия в отлично състояние и с работещ екипаж.
Тази простичка молба се оказа напълно достатъчна. Неочаквано осъзнаване изникна върху лицето му, а погледът, с който дърводелецът се обърна към другарите си, разпространи тази реализация. Това наистина се случваше и бе неотложно. Мъжът, на когото бяха служили, някои от тях в продължение на повече от две десетилетия, пристигаше на борда да умре. Той често се бе хвалил, че това е най-подбраният екипаж в цял Бингтаун. И определено най-добре платеният.
— Ще намеря Брашън — увери я дърводелецът и се отдалечи с целенасочена походка.
Гантри си пое дъх с видимото намерение да го повика обратно. Но след миг пауза той започна да издава заповеди, свързани с разтоварването. При това леко се извърна, за да не вижда Алтея. Тази му постъпка на загърбване породи нов приплам на гняв — преди девойката да си припомни, че в момента не може да се занимава с дребнавостта му. Нейният баща умираше.
Вместо това тя отиде при майстора на платна, за да му поръча да приготви материал за навеса. При връщането си на палубата девойката завари Брашън да разговаря с дърводелеца. Бившият помощник-капитан посочваше различни места сред въжетата: очевидно двамата обсъждаха прикрепването на покривалото.
Когато Брашън се обърна към нея, тя забеляза подутината над лявото му око. Противникът на Гантри ставаше ясен. Каквото и да бе предизвикало неразбирателството, то бе разрешено по обичайния начин.
Сега не ѝ оставаше друго, освен да наблюдава и изчаква. Тя бе поверила командването на Брашън и той се бе заел. От баща си бе научила едно: възложиш ли нещо някому, не се намесваш в работата му. Освен това не ѝ се искаше да слуша мърморенето на Гантри как тя им пречела. Тъй като нямаше къде другаде да иде, Алтея се оттегли в каютата си.
Помещението бе опразнено; единствено картината, изобразяваща Вивачия, все още стоеше на стената. Видът на пустите лавици я прониза с неочаквано силна болка. Всичките ѝ принадлежности бяха прилежно подредени в няколко отворени товарни сандъка. На пода лежаха дъски, пирони и чук. Ето от каква задача нареждането ѝ бе откъснало Брашън.
Девойката приседна на леглото си и се загледа в сандъците. Някакво трудолюбиво създание у нея искаше да приседне на пода и да довърши опаковането. Борбеността я подтикваше да започне да изважда нещата си и да ги върне обратно. Известно време тя остана да се олюлява между тези две противоположности, без да прави нищо.
Скръбта я връхлетя неочаквано и задушаващо. Риданията отказваха да се отронят; буцата в гърлото не допускаше дори дъх. Нуждата да заплаче буквално я давеше. С мъка тя отвори уста. Най-сетне успяла да изпълни гърдите си с въздух, Алтея можа единствено да изхлипа. Сълзите рукнаха по лицето ѝ, а тя нямаше носна кърпичка, можеше да се избърше само с ръкава или с полата си… и що за безсърдечно създание можеше да мисли за носни кърпи в подобен момент? Тя зарови глава в шепи и престана с опитите да удържа сълзите.
Всички те се движеха заедно като кокошки. И мърмореха едни към други по същия начин. А Уинтроу бе принуден да ги следва. Той не знаеше какво друго да стори. Вече пет дни бяха изминали от пристигането му в Бингтаун, без момчето да разбере причината, поради която са го повикали. Дядо му умираше, това му беше известно. Но той нямаше представа какво се очаква от него.