Умиращ, старецът бе дори още по-плашещ. Като малък Уинтроу се бе смущавал от жизнеността, излъчвана от дядо му. А сега чернотата на наближаващата смърт се изцеждаше от него, за да напои с мрака си стаята. По време на пътуването към дома Уинтроу се бе зарекъл да опознае дядо си поне малко в последните му дни. Но след пристигането се бе оказало, че вече е прекалено късно. Целия остатък от прословутата си сила капитан Ефрън Вестрит използваше, за да остава вкопчен в живота. С мъка той бе удържал душата си зад стиснати зъби, но не заради пристигналия да го посети внук. Не. Старецът очакваше единствено завръщането на кораба си.
Пък и Уинтроу така и не бе прекарал много време с дядо си. Почти веднага подир пристигането майка му го беше отвела при болника. Все още замаян от пътуването по море и прекосяването на града с карета, Уинтроу едва бе смогнал да осмисли, че тази ниска и тъмнокоса жена е майка му. Стаята, в която тя го отведе, беше сумрачна, прикрила се от светлината и топлината на деня. Вътре Уинтроу откри дребна старица да седи край леглото. А помещението бе непроветрено.
Възрастната жена се надигна в отговор на появата му, за да го прегърне. И сграбчи ръката му почти веднага след като майка му бе отдръпнала своя захват.
— Ефрън — тихо бе изрекла тя. — Ефрън, Уинтроу пристигна.
Някаква издутина в леглото се бе раздвижила и бе изрекла нещо, напомнящо отговор. Уинтроу бе стоял неподвижно, окован от пръстите на баба си. Все пак със закъснение бе смогнал да измърмори:
— Здравей, дядо. Дойдох да те посетя.
Може би старецът изобщо не бе чул, защото думите на внука му останаха без отговор. След още няколко мига болният хрипливо бе попитал:
— Корабът?
— Още не се е върнал — нежно бе отвърнала баба му.
Тримата — той, баба му и майка му — бяха постояли още малко. И когато възрастният човек не бе помръднал отново и не бе казал нищо повече, Роника бе изрекла:
— Мисля, че той иска да си почине, Уинтроу. Ще изпратя да те повикат, когато се почувства по-добре.
Това време така и не бе дошло. Сега баща му се бе прибрал, но личеше, че той се интересува единствено от вестта за наближаващата смърт на Ефрън Вестрит. Кайл забеляза по-големия си син, разбира се, и му кимна над рамото на съпругата си. Но тогава Кефрия започна да излива потока си от лоши новини и оплаквания. И Уинтроу остана да стои настрана, като някой непознат, докато Малта и по-малкият Силдин прегръщаха баща си. Най-сетне в оплакванията на Кефрия бе настъпила пауза, която да позволи на Уинтроу да пристъпи напред, да се поклони и да протегне ръка към баща си.
— Ето го и моя жрец — поздрави баща му. Тонът на тези думи не съдържаше очевиден присмех. И все пак последвалата реплика не изненада Уинтроу. — Сестра ти е станала по-висока от теб. И защо носиш роба като жена?
— Кайл! — смъмри го Кефрия. Но съпругът ѝ вече обръщаше гръб на Уинтроу, без да дочака отговор.
И докато леля му се отправяше към пристанището, Уинтроу последва близките си обратно в къщата. Възрастните вече обсъждаха най-добрия начин да пренесат Ефрън до кораба и последващите приготовления. Малта и Силдин напразно пристъпваха подире им и се опитваха да зададат някакъв въпрос, непрекъснато смълчавани от предупрежденията на баба си. Уинтроу крачеше последен, нито възрастен, нито дете, изолиран от участие в тази проява на чувства.
По пътя за насам той бе осъзнал, че няма представа какво да очаква. А пристигането, вместо да отстрани това му объркване, само го бе усилило. Първият му ден тук бе преминал предимно в разговори с майка му — и предимно изчерпвали се във възклицания за отслабналата му фигура. И носталгични реминисценции, които неизменно започваха с думите: Ти надали си спомняш това, но веднъж…
Малта, която някога не се отделяше от него, сега изпитваше открита омраза към него, задето той бе дръзнал да се прибере и да отнема от вниманието на майка им. Нейните обръщания към него представляваха редуване на превъзхождащо презрение с остроти под формата на реплики, привидно насочени към Силдин или слугите. Не помагаше и фактът, че едва на дванадесет тя действително бе по-висока от него и вече започваше да прилича на жена: нейната зрелост проличаваше в много по-голяма степен от неговото възмъжаване. Никой не би отгатнал, че той е по-големият от двамата. А Силдин, още пеленаче по времето, когато Уинтроу бе напуснал дома си, се отнасяше с пълно пренебрежение към по-големия си брат като към някакъв далечен роднина, който ще си замине скоро и с когото не си струва човек да си губи времето. Впрочем и самият Уинтроу също се надяваше на последното. Той знаеше, че е недостойно да очаква смъртта на дядо си, която щеше да означава край на принудителното посещение, но освен това знаеше, че не би могъл да отрече тази мисъл — това би бил друг вид лъжа.