Тя дишаше. Брашън се поколеба, преди леко да разтърси рамото ѝ.
— Госпожице — меко поде той. Но не успя да сдържи раздразнението си. — Събуди се, Алтея!
Девойката тихо простена, но не помръдна. Брашън отново се загледа замислено. Той трябваше да извика корабния хирург, но не му се искаше да създава поводи за суматоха. Пък и тя не би искала да бъде видяна в подобно състояние. Поне това важеше за старата Алтея. Това просване върху дъските въобще не беше типично за нея. Както не беше типично да прекара остатъка от пътуването до дома послушно в каютата си. Бледата ѝ кожа и изпосталялото лице също не му харесваха.
Той се огледа, повдигна девойката и я постави върху оголения матрак на леглото.
— Алтея?
Този път клепачите ѝ трепнаха и се отвориха.
— Когато вятърът издува платната ти, ти разсичаш вълните като нажежен нож през масло — със занесена усмивка му каза тя. Погледът ѝ също бе занесен, изменен. Неочакваната чувственост на думите ѝ едва не накара Брашън да се усмихне на свой ред.
— Припаднала ли беше? — прямо попита той.
Унесът рязко избяга от погледа ѝ.
— Не… Не точно. Просто не можех да се задържа…
Девойката замълча и се надигна от кревата. Първата ѝ стъпка бе несигурна, но въпреки това тя подмина протегнатата в подкрепа ръка и сама се опря на стената. Алтея се загледа в дъските ѝ.
— Приготвихте ли мястото? — дрезгаво каза младата жена.
Брашън кимна. Тя повтори жеста му.
— Споделям скръбта ти, Алтея. Той беше много важен за мен.
— Той още не е мъртъв — сопна се девойката, прокара ръце през лицето си и нагоре през косата. Очевидно решила, че това е достатъчна грижа за вида ѝ, тя напусна каютата. След миг Брашън я последва. Това вече бе типично за Алтея. За нея бе недопустима мисълта, че съществуват и други хора. Тя се бе отнесла към признанието за мъката му като към нещо, казано само по обичай. Интересно дали тя някога се бе замисляла какво означаваше смъртта на баща ѝ за него или за екипажа. В Бингтаун трудно можеше да се намери по-открит и честен човек от капитан Вестрит. Дали Алтея имаше представа колко рядко се случваше някой капитан да изпитва истинска грижа за екипажа си? Не. Нямаше как. Тя никога не бе служила на борда на съд, където за дажби се раздаваха червясали сухари и почти отровно осолено свинско. Тя не бе виждала как помощник-капитанът пребива до смърт моряк, който не е изпълнил нареждането му достатъчно бързо. Самият Вестрит никога не търпеше размотаване, но от такъв работник той просто би се отървал още в следващото пристанище. И освен това си бе направил труда да подбере хората си. На кораба му не служеха произволно наети люде, а моряци, които Вестрит сам бе обучил и познаваше.
Тези моряци също бяха познавали своя капитан и бяха вярвали в него. Брашън знаеше за случаи, в които негови другари са отказвали предложения за по-високи длъжности само за да останат на борда на Вивачия. По бингтаунските стандарти някои от екипажа на Ефрън Вестрит бяха прекалено възрастни, за да плават, но той продължаваше да ги държи край себе си заради богатия им опит, който те да предадат на млади и силни другари. На тях капитан Вестрит бе поверил кораба си, а те му бяха поверили бъднините си. Много скоро Вивачия щеше да стане нейна. Дано Са благоволеше да ѝ даде разумността и морала да следва примера на баща си. Мнозина от по-възрастните моряци нямаха друг дом освен Вивачия.
Макар и млад, Брашън също бе един от тях.
Глава шеста
Събуждането на Вивачия
На борда те го внесоха на носилка. Именно тази гледка накара сърцето на Брашън да се свие и неочаквани сълзи да прогорят очите му. Едва в момента, в който бе зърнал отпуснатото тяло под ленената завивка, той бе осъзнал истински случващото се: капитанът му се връщаше на борда, за да умре. Видяното бе накарало Брашън да осъзнае, че той тайно се е надявал състоянието на Ефрън Вестрит да не е чак толкова лошо, че по някакъв чудодеен начин морският въздух и допирът до палубата на собствения му кораб ще го излекуват. Надежда, погинала в мига на осъзнаването си.
Той остана почтително отдръпнат, за да направи място за Кайл, който надзираваше пренасянето на своя тъст по дъсчения мост. Носилката бе поставена под навеса, издигнат припряно. Алтея, пребледняла като слонова кост, вече изчакваше там, за да го посрещне. Останалите близки бавно крачеха след носилката, а когато тя бе поставена на уреченото място, се настаниха наоколо — като гости, заемащи местата си край трапеза. Съпругата и по-голямата му дъщеря изглеждаха едновременно уплашени и съкрушени. Внуците, сред които имаше и някакво по-голямо момче, изглеждаха предимно объркани. Кайл остана встрани от всички тях; върху лицето му бе застинало неодобрение: странна мимика за момент като този.