— Давя се — промълви той. — Давя се върху суха палуба.
За момент Алтея и баща ѝ останаха застинали, всеки от тях стиснал единия край на парчето. Сълзи се стичаха открито по изпосталялото ѝ лице. Очите ѝ бяха разтворени широко, загледани в тъмните очи на баща си. Тя знаеше, че не може да стори нищо за него, но и нямаше намерение да се крие от скръбта.
Свободната ръка на Ефрън диреше нещо невидимо върху дъските — нещо, за което да се захване сред гладкостта им. Капитанът успя да си поеме нов, клокочещ дъх. Кървава пяна бе започнала да изниква в крайчетата на устата му. Останалите роднини се приведоха около тях. Поразена от мъка, по-голямата сестра стоеше вкопчена в майка си. Майката шепнеше в косата ѝ. Момичето плачеше, сполетяно от някакъв ужас, и стискаше обърканото си братче. По-големият внук стоеше настрана, с пребледняло и изопнато лице на човек, който изтърпява болка. Със скръстени ръце Кайл стоеше край нозете на умиращия. Брашън нямаше представа за мислите, които се криеха зад безизразното му лице.
На почтително разстояние от навеса бе изникнал втори кръг. Стиснали шапки, моряците бяха дошли да изпратят своя капитан.
— Алтея! — неочаквано извика съпругата на капитана. Едновременно с това тя избута по-голямата си дъщеря напред, към баща ѝ. — Трябва да го направиш — продължи възрастната жена с тих, странно натъртващ глас — Знаеш, че трябва.
Тя приличаше на жена, принудена да изпълни някакъв неприятен дълг. Лицето на по-голямата дъщеря — Кефрия — съчетаваше срам с решителност.
Кефрия се отпусна на колене край сестра си и протегна бледна, трепереща ръка. Брашън реши, че тя ще докосне баща си, но вместо това младата жена стисна парчето дърво под ръката на Алтея. С този жест тя предявяваше правото си да наследи кораба. А майката потвърди:
— Отдръпни се, Алтея. По старшинство този кораб принадлежи на сестра ти. Такава е волята на баща ти.
Гласът на майката трепереше по време на изричането на горните думи, но въпреки това те бяха учленени ясно.
Алтея невярващо повдигна глава. Очите ѝ се плъзнаха по чуждата ръка, допряла юмрук под нейния, за да достигнат до сестриното лице.
— Кефрия? — объркано попита тя. — Не говориш сериозно!
Колебание изникна върху лика на голямата сестра. Тя погледна към майката.
— Напротив! — заяви Роника Вестрит, почти с ожесточение. — Така ще бъде, Алтея. Така трябва да бъде, за доброто на всички ни.
— Тате? — съкрушено попита Алтея.
Тъмните очи на баща ѝ не се бяха отделяли от лицето ѝ. Устните му се раздвижиха в последни думи.
— … пусни…
Някога Брашън бе работил на кораб, където помощник-капитанът не се свенеше да размахва свайката си. Въпросният офицер я бе използвал предимно да хласва по тила онези моряци, които по негова преценка не отдаваха необходимото усърдие на задълженията си. Неведнъж Брашън бе ставал неволен свидетел на изражението на удряните моряци, особено добре познаваше закъснението, с което съзнанието осмисляше болката. Именно такова закъсняло осъзнаване на болката показваше лицето на Алтея в настоящия момент. Нейните пръсти престанаха да стискат дървения елемент; отпуснаха се и подириха свободната ръка на Ефрън, за да се вкопчат в тях удавнически. Той все така се мъчеше да каже нещо. Устата му се разтваряше напразно.
— Тате… — отново прошепна тя. Гърбът на капитана се изви; гърдите се повдигнаха в стремежа си да открият въздух. Ефрън извъртя глава към нея, преди неочаквано да рухне обратно върху палубата. Дългата битка бе приключила. Животът и желанието за борба изгаснаха от очите му. Тялото се отпусна на палубата в привидно желание да се слее с дървото. Ръката му се отдръпна от парчето. Кефрия се надигна, а Алтея се отпусна напред, положи ръка върху гръдта на баща си и заплака безнадеждно, без да се срамува от сълзите си.
Така тя не видя онова, на което Брашън стана свидетел. Изправилата се Кефрия предаде парчето дърво на изчакващия си съпруг. С невярващ поглед Брашън наблюдаваше как Кайл приема и се отдалечава от тях с вида на горд притежател. За момент Брашън понечи да го последва. В следващия миг той размисли. При всички положения корабът щеше да оживее. Вече му се струваше, че Вивачия изглежда по-различно; връщането на парчето просто щеше да ускори процеса.
Но обещанието, което той бе дал на капитана си, сега придобиваше съвсем ново значение.
Върви с нея, синко. Тя ще се нуждае от помощта ти. Помагай ѝ.
Капитан Вестрит не бе имал предвид помощ в изваждането на парчето или дните непосредствено след смъртта си. Сърцето на Брашън се сви заради първите наченки на разбиране.