Усетила нечии ръце да стискат раменете ѝ, Алтея се освободи от тях. Личността на притежателя им не я интересуваше. Само в рамките на мигове тя бе изгубила баща си и Вивачия. По-безболезнено би било да изгуби собствения си живот.
Не е справедливо, помисли си тя. Немислимите неща трябваше да я връхлитат отделно. Ако тези събития се бяха случили последователно, тя щеше да измисли начин да се справи с тях. Но всеки опит да осмисли смъртта на баща си донасяше спомена за загубата на кораба. А в същото време Алтея не можеше да мисли за това, не и край мъртвото тяло на баща си. Защото тогава би ѝ се наложило да се замисли как бащата, когото тя бе боготворяла, я бе предал по такъв начин. Болката бе съкрушителна, но за гнева си тя се боеше дори да мисли. Ако му се оставеше, той щеше да я погълне изцяло, да остави подире си единствено пепел.
Ръцете се появиха отново, отпуснаха се върху сведените ѝ рамене и ги стиснаха.
— Махай се, Брашън — безсилно промълви тя. Но вече не разполагаше с волята да се отскубне. Топлината и силата на ръцете върху раменете ѝ прекалено много приличаха на успокояващия бащин допир. Понякога баща ѝ се бе приближавал до нея по време на някое от дежурствата ѝ край кормилото. (Когато поискаше, той можеше да се придвижва безшумно като призрак. Това бе известно на целия му екипаж. Хората му знаеха, че във всеки един момент капитанът може да изникне край тях, за да огледа преценяващо работата им.) В онези случаи тя стоеше край кормилото, отпуснала ръце върху него, и усещаше появата на баща си едва по силния одобрителен допир върху раменете си. След това той се отдалечаваше или оставаше край нея, за да изпуши една лула, загледан в нощта, водата и в дъщеря си, насочваща кораба му сред тях.
По някаква причина този спомен ѝ даде сили. Остротата на мъката ѝ се отдръпна в пулсираща буца страдание. Алтея се надигна и изправи рамене. Тя вече не разбираше нищо; не разбираше как той можеше да умре и да я остави, нито как е могъл да ѝ вземе кораба и да го даде на сестра ѝ.
— Имаше случаи, в които нарежданията му ми се струваха неразбираеми. Но ако просто се завтечах да ги изпълня, всичко се подреждаше. Винаги се подреждаше — промълви тя.
Тя се обърна, очаквайки да види Брашън пред себе си. Вместо това там стоеше Уинтроу. Това почти я разгневи. За какъв се смяташе той, да я докосва по такъв фамилиарен начин? Или да се усмихва в далечно подобие на бащината ѝ мимика:
— Убеден съм, че и този път ще бъде така, лельо Алтея. Защото не само по волята на твоя баща ние приемаме трагедията и разочарованията, но и по волята на Са. Ако понасяме онова, което той ни изпраща, той винаги ни възнаграждава.
— Затваряй си човката — ожесточено просъска тя. На всичкото отгоре дребосъкът си позволяваше да ръси баналности пред нея. Синът на Кайл, който щеше да получи всичко, изгубено от нея. Несъмнено тази съдба той щеше да понесе лесно.
Шокираното му изражение едва не я накара да се изсмее с глас. Той отпусна ръце и направи крачка назад.
— Алтея! — в смаяно възмущение възкликна майка ѝ.
По-малката сестра прокара ръкав през лицето си и на свой ред гневно се вторачи в Роника.
— Не си мисли, че не зная чия е била идеята Кефрия да наследи кораба — разгорещено предупреди тя.
— Алтея! — проплака Кефрия. Болката в гласа ѝ звучеше почти истинска, почти достатъчна, за да разчувства сестра ѝ. Някога двете бяха толкова близки…
Но тогава Кайл се появи отново и гневно обяви:
— Нещо не е наред. Парчето не иска да влезе обратно.
Всички погледи се насочиха към него. Нетърпеливото раздразнение в гласа му бе прозвучало прекалено кощунствено край неподвижното тяло, останало да лежи на палубата.
За момент мълчанието остана да тежи сред тях; сетне дори Кайл придоби засрамен вид. Той продължаваше да стиска сребристосивия елемент и да мести очи по протежението му. Алтея бавно си пое дъх, ала гласът на Брашън я изпревари, пропит с изпепеляващ сарказъм.
— Може би не ти е известно, че само някой от наследниците на рода може да събуди жив кораб?
С това си обаждане бившият помощник привлече мълнията на Кайловия гняв върху себе си. Алтея никога не го беше виждала толкова червен.
— Кой ти е дал правото да се обаждаш, мръсен помияр? Ти ще бъдеш първият, който ще изчезне от този кораб!
— Точно така — спокойно потвърди Брашън. — Но не и преди да съм изпълнил и последния си дълг към своя капитан. Макар и умиращ, той говореше достатъчно ясно. Помагай ѝ. Така ми каза той. Не се съмнявам, че ти също чу. Точно това възнамерявам да сторя. Дай парчето на Алтея. Ако не друго, поне на нея се пада да съживи кораба.