— … в който стъпваш върху тази палуба, Трел. Разкарай се.
— Това и възнамерявам да сторя. — По някакъв начин гласът на Брашън съумя да вложи много по-силно презрение в тези си думи, без да прибягва до обиди. — Сбогом, Алтея.
В тези му думи учтивостта се беше възвърнала. С тон, подобаващ за напускането на прием, Брашън се обърна към майка ѝ, за да се сбогува и с нея. Спокойствието му изглежда засегна възрастната жена, защото тя не можа да отвърне, макар и да раздвижи устни. Бившият помощник-капитан се обърна и с небрежна крачка се отправи към дъсчения мост.
Преди Алтея да е успяла да се съвземе, Кайл се нахвърляше върху нея.
— Да не си се побъркала? Как можа да му позволиш да те опипва по подобен начин?
Тя стисна очи за миг, преди да го погледне.
— По какъв начин? — замаяно попита девойката и се облегна на перилото, за да погледне към Вивачия. Фигурата се извъртя, за да се усмихне към нея. Усмивката бе развеселена, като лицето на човек, който наскоро се е събудил сред прекрасно лятно утро. Алтея тъжно разтегли устни в отговор.
— Много добре знаеш за какво говоря! Той те препипа навсякъде! Сякаш не стига, че изглеждаш като някаква повлекана, ами се оставяш на един прост моряк да те увесва за краката…
— Трябваше да поставя елемента обратно. Това беше единственият начин да достигна отвора. — Тя отмести поглед от лицето на Кайл, все още почервеняло от гняв, и се обърна към майка си и сестра си. — Корабът е буден — с тих и формален глас заяви Алтея. — Вивачия е вече жива.
А баща ми е мъртъв. Тези думи, макар и неизречени, я пронизаха отново, по-дълбоко и по-болезнено. Изглежда всеки път, когато ѝ се стореше, че е осъзнала смъртта му, мисълта се завръщаше с нова, по-остра мъка.
— Какво ще кажат хората за нея? — тихо спореше Кайл със съпругата си. Двете по-малки деца открито се взираха в нея, а Уинтроу бе насочил поглед встрани, видимо измъчван от самото си присъствие на това място. На Алтея се струваше, че тя не е в състояние да осмисли всичко ставащо край нея. Прекалено много неща се бяха случили, прекалено бързо. Опитът на Кайл да я прогони от кораба, смъртта на баща ѝ, събуждането на кораба, прогонването на Брашън, а сега и гневенето на Кайл за нещо, което тя бе трябвало да стори. Всичко това ѝ идваше в повече; същевременно тя чувстваше зееща пустота. Тя насочи поглед към себе си, дирещ нещо забравено.
— Алтея?
Този неспокоен призив бе дошъл от Вивачия. Девойката се приведе над перилото. И почти въздъхна.
— Да?
— Познавам името ти. Алтея.
— Благодаря ти, Вивачия.
В този момент тя осъзна на какво се дължи празнината. Оживяването на кораба трябваше да бъде съпроводено с радостно удивление. Този тъй очакван момент бе настъпил. Вивачия вече бе будна. Но Алтея бе почувствала съвсем бегъл и краткотраен триумф. Нищо от онова, което бе очаквала да почувства. Цената се бе оказала прекалено висока.
Още в същия миг ѝ се прииска да можеше да изтрие тази мисъл. Не можеше да има по-голямо предателство от това да стои на тази палуба недалеч от тялото на баща си и да смята, че цената е била прекалено висока, че този жив кораб не си е струвал смъртта му или саможертвите на дядо ѝ и прабаба ѝ. Освен това мисълта не бе справедлива. Всички те щяха да умрат и без да лягат върху палубата на жив кораб. Вивачия не бе причина за гибелта им, а сборът на оставеното от тях наследство. Чрез нея и в нея те продължаваха да живеят.
Алтея се почувства малко по-добре. Тя се приведе по-надолу и се опита да измисли някакво полагащо се приветствие, което да отправи към новото същество.
— Баща ми много би се гордял с теб — накрая каза девойката.
Простите думи събудиха мъката ѝ. В този момент ѝ се искаше да отпусне лице между дланите си и да заплаче, но не можеше да го стори, за да не тревожи кораба.
— С теб също би се гордял. Той знаеше, че това време ще бъде трудно за теб.
Гласът на кораба се бе променил. Момичешкият глас бе заменен от гърления глас на зряла жена. Върху лицето на фигурата личеше повече разбиране, отколкото Алтея бе в състояние да понесе. Този път девойката не направи опит да спре сълзите, започнали да се стичат по бузите ѝ.
— Просто не разбирам — съкрушено промълви тя към кораба. И погледна назад към близките си, които също се бяха подредили край перилата и гледаха към фигурата. — Не разбирам — по-високо повтори тя, макар и задавяна. — Какво го е накарало да стори това? Защо, след всичките тези години, той решава да даде кораба на Кефрия и да ме остави с празни ръце?