Внезапно Брашън осъзна, че ще трябва да се погрижи за още една формалност.
— Ще ми трябва и свидетелство — бавно додаде той. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да иска подобен документ от службата си на Вивачия. В действителност преди няколко години той бе изхвърлил старите си документи, уверен, че никога повече няма да му се налага да показва писмено доказателство за уменията си. Сега му се искаше да не бе прибързвал по такъв начин. Тези свидетелства представляваха обикновени парчета кожа, върху които бяха впечатани името на кораба, името на моряка и понякога длъжността му, и биваха връчвани само на онези, изпълнявали задълженията си съвестно. Притежанието на няколко билета определено би улеснило намирането на следваща заетост. Но и само едно свидетелство от жив кораб представляваше немалка тежест.
— За това ще трябва да се обърнете към капитана, друже — сви рамене чиновникът.
Брашън изсумтя.
— Няма голям шанс за това.
Той се почувства ограбен. Единственото свидетелство за годините добросъвестна служба на борда на Вивачия оставаха монетите от последната му заплата.
Другият неочаквано каза:
— На мен ми е добре известно, че капитан Вестрит имаше изключително високо мнение за вас и способностите ви. Ако се нуждаете от препоръка, кажете на евентуалните си работодатели да се обърнат към тази кантора. Името ми е Найл Хашет. Ще се погрижа те да получат искрен отзив.
— Благодаря ви, сър.
Такава препоръка не беше свидетелство за служба, но пак бе за предпочитане пред нищото. Той прибра монетите — няколко в кесията, част в ботуша, а остатъка в кърпата, пристегната около врата му. Нямаше смисъл да рискува всичко срещу един джебчия.
Подир това с изсумтяване Брашън отново метна торбата си на рамо и напусна офиса. В главата му вече имаше готов списък с неща, които трябва да стори. За начало възнамеряваше да се настани в някой евтин пансион: по-рано той бе живеел на борда на Вивачия, дори и по време на престоите ѝ на сушата. Торбата на гърба му съдържаше всичките му принадлежности.
След това той щеше да потърси банкер. Капитан Вестрит често го бе окуражавал да заделя част от заплащането си в края на всяко пътуване. Брашън така и не си бе направил труда. Сега му се искаше да не бе проявявал подобен мързел. Но пък за свое оправдание можеше да посочи, че никога не бе очаквал подобна нужда: с Вестрит не бе му се налагало да мисли за бъдещето. Какво пък, никога не беше късно. И щеше добре да запомни този придобит на висока цена урок.
А след това? След това той щеше да се поглези с една приятна нощ в пристанището, предшестваща търсенето на ново местоназначение. Малко прясно месо с топъл хляб, нощ с бира и нежна компания. Са му бе свидетел, че с това пътуване Брашън си бе заслужил отдиха. За тревогите щеше да мисли утре.
За момент той почувства срам заради нетърпението, с което очакваше наслади в деня, в който капитанът му бе починал. Но Кайл никога не би позволил на Брашън да присъства на погребението. А и Брашън не би искал да присъства като източник на раздор. Нека капитанът му потъне в мир. Тази нощ той щеше да издига всяка от халбите си в негова памет. По такъв начин щеше да отдаде уважение към покойния.
Но при излизането си от кантората Брашън забеляза Алтея с бързи крачки да прекосява дъсчения мост. Той проследи как тя се отправя нанякъде сред кейовете, разпиляла поли в бързината си, разрошена, със зачервени от гневен плач очи, чийто поглед бе почти ужасяващ. Навсякъде глави се извръщаха след нея.
Брашън простена тихо и намести торбата си. Той бе обещал, че ще се грижи за нея, затова я последва с въздишка.
Глава седма
Вярност
Погребението на дядо му погълна остатъка от деня.
Вестоносци бяха разпратени из града, при приятели и съседи, а вестта за кончината бе разгласена из цялото пристанище и всички градски пазари.
Стеклото се за погребението множество изненада Уинтроу. Не по-малко го удиви бързината, с която опечалените се събраха. Спекуланти, капитани, Търговци и прекупвачи изоставиха делата си за деня и се струпаха край Вивачия. Най-близките до семейството бяха допуснати на борда ѝ, а останалите се качиха на други съдове. Всички живи кораби в пристанището последваха Вивачия, за да я придружат в последното пътуване на някогашния ѝ капитан.
По време на цялата церемония Уинтроу изпитваше смущение. Освен това той се затрудняваше да определи чувствата си. Беше горд, че толкова много хора са дошли да почетат дядо му, но същевременно му се струваше неуместно как мнозина от тях придружават съболезнованията си с поздравления за съживяването на кораба. Не един и двама от придружителите, дошли да се сбогуват с тялото, подир изправянето си се насочваха към носа, за да поздравят Вивачия и да ѝ пожелаят късмет. Именно там беше застанала баба му — не край тялото на покойния си съпруг. И само тя бе забелязала смущението на най-големия си внук. В един удобен момент тя прошепна на Уинтроу, че в дългото си отсъствие от Бингтаун той е забравил местните традиции. И че поздравите по случай оживяването на кораба по никакъв начин не намаляват скръбта ѝ. Просто местните не обичаха да се замислят за трагичното. Та нали ако първите заселници бяха се замисляли над мъката си, те щяха да са се удавили в собствените си сълзи.