Той кимна в отговор на обяснението ѝ и премълча оценката си за тези обичаи.
Уинтроу мразеше да стои на палубата край тялото на дядо си, мразеше близостта на останалите огромни платна, съпровождащи предстоящото погребение. Всичко това му се струваше излишно усложнено, а също и опасно — толкова много кораби да се отправят в една и съща посока, а впоследствие да се подредят в кръг, за да могат пътниците им да наблюдават как увитото тяло на Ефрън Вестрит се плъзва по една дъска и потъва сред вълните.
След погребението последва някаква напълно неразбираема церемония, в която Вивачия официално се запозна с всеки един от останалите живи кораби. Баба му изключително бе настояла на провеждането ѝ: застанала на палубата, тя представяше Вивачия на всеки от корабите, минаващи пред съда. Уинтроу стоеше до намръщения си баща и се удивляваше на усмивката върху лицето на старицата, над която капеха сълзи. Тук ставаше някаква проява, която кръвта на Хейвън не му позволяваше да осмисли изцяло. Дори майка му изглеждаше оживена, а по-малките ѝ деца не пропускаха да помахат на всеки от живите кораби.
Но случващото се далеч не се изчерпваше с тези церемонии. На борда на Вивачия протичаше съвсем друг ритуал: Кайл изтъкваше и утвърждаваше властта си над кораба. Дори неопитното око на Уинтроу можеше да забележи това. Новият капитан крещеше грубо към десетилетия по-възрастни от него моряци и не се свенеше да ги ругае за най-малкото предполагаемо забавяне. На няколко пъти той високо загатна на заместника си, че предстояли да се случат определени промени на този кораб.
При първото изричане на тези думи върху лицето на Роника Вестрит бе пробягало изражение, напомнящо гримаса на болка. Уинтроу внимателно я бе наблюдавал през целия следобед и бе придобил впечатлението, че с напредването на времето възрастната жена изглежда все по-измъчена. Изглежда скръбта по изгубения съпруг я разяждаше все по-усилено.
Уинтроу не намираше какво да каже на останалите; те също намираха още по-малки основания да влизат в разговор с него. Майка му бе заета да не изпуска от очи малкия Силдин и да не позволява на Малта да си разменя погледи с младите моряци. Баба му все така стоеше на носа и се взираше отвъд борда — тя разговаряше единствено с фигурата, и то тихо.
Самата мисъл за това пробождаше Уинтроу с тръпки. В живота, одухотворил резбования артефакт, нямаше нищо естествено, нищо от истинския дух на Са. Макар юношата да не усещаше присъствието на злина, не можеше да усети и нищо добро. Лично той се радваше, че не му се е наложило да вложи елемента във фигурата, и се стараеше да отбягва предната палуба.
Едва по време на обратния път баща му изглежда се присети за по-големия си син. В действителност заслуга за това досещане имаше главно Уинтроу. Заместникът бе изкрещял някаква неразбираема заповед към двама от моряците; в стремежа си да се отдръпне от пътя им юношата се бе озовал право на пътя на трети моряк, когото изобщо не бе зърнал. И двамата паднаха на палубата; Уинтроу се стовари достатъчно тежко, за да прогони въздуха от дробовете си. Морякът скочи веднага и се стрелна да изпълнява задълженията си. Момчето се надигна по-бавно, разтъркващо лакът и заето да си припомня как се диша. Едва след няколко секунди то осъзна, че баща му стои пред него.
— Погледни се — процеди Кайл. Уинтроу объркано сведе брадичка, решил, че падането е изцапало дрехите му.
Баща му го блъсна по рамото:
— Не говоря за жреческата ти рокля. Себе си погледни! С годините на мъж, с тялото на момче и с ума на сухоземен плужек. Дори на собствените си крака не можеш да не се пречкаш. Торг, я ела! Дай му да се занимава с нещо, за да не ни се мотае в краката.
Торг бе вторият заместник — як мъж, макар и не много висок, с къса руса коса и бледосиви очи. Веждите му бяха бели. Цялата тази белота караше лицето му да изглежда почти обезкосмено.