Оказа се, че идеята на Торг за подобно отвличащо занимание се състои в отвеждане в трюма, където да навива въжета и да окача вериги. В сегашното си състояние въжетата се струваха съвсем прилично стегнати на Уинтроу; той изтъкна това на помощника. В отговор Торг му се тросна да ги навие по-хубаво и да не лентяйства.
На теория това се оказа далеч по-лесно: веднъж докоснати, въжетата проявяваха плашеща склонност към заплитане, съчетана с остро желание да задържат заплетената си форма. Грубите нишки много скоро разраниха дланите му, а намотките се оказаха доста по-тежки от очакваното. Задухът и липсата на естествена светлина бързо се обединиха в старанието си да породят гадене.
Спаси го Малта, изпратена да му съобщи сопнато, че корабът вече е достигнал сушата. Уинтроу трябваше да използва целия си самоконтрол, за да си припомни, че той трябва да се държи подобаващо за един бъдещ жрец на Са, а не като раздразнен по-голям брат.
Юношата мълчаливо остави намотката, с която се бореше в момента: всяко от въжетата, до което се бе докосвал, изглеждаше по-заплетено от преди. Какво пък, Торг щеше да ги пренавие лично или да възложи работата на някой от подчинените си. Още от самото начало Уинтроу бе разбрал, че възложеното му дело е сръткаво. Но той не разбираше друго: причината баща му да иска да го унижи и раздразни. Може би това имаше нещо общо с отказа му да съживи кораба? В онзи момент баща му не бе сдържал езика си… Но вече нямаше смисъл да мисли за това. Дядо му бе мъртъв и предаден на морето, роднините ясно бяха показали, че нямат намерение да се занимават с него, така че Уинтроу щеше да си замине при първа възможност. Утре сутрин например изглеждаше добра възможност.
Той изникна на палубата и се присъедини към близките си, които точно се сбогуваха с придружавалите ги скърбящи. Много от пътувалите с Вивачия се сбогуваха и с фигурата на носа. По времето, когато и последният от тях слезе на сушата, лятната привечер се беше превърнала в истинска нощ.
Близките останаха на борда още известно време, грохнали. Междувременно Кайл нареди на заместника си да възобнови разтоварването още по изгрев-слънце. Подир това новият капитан уведоми семейството си, че е време да си вървят, и хвана съпругата си под ръка. Уинтроу стори същото с баба си. Хубаво беше, че щеше да ги чака кола: старицата надали би смогнала да се изкачи по калдъръмените улици в тъмното.
Неочаквани думи откъм носа ги накараха да спрат.
— Тръгвате ли си? — попита Вивачия.
— Ще се върна призори — каза ѝ Кайл. С тон, полагащ се на осмелил се да му противоречи моряк.
— Всички ли си отивате? — повторно попита тя. Уинтроу не бе сигурен за причината, накарала го да отговори. Може би паниката в гласа на Вивачия.
— Нищо не те заплашва — меко ѝ каза той. — Тук, на пристанището, си в безопасност. Няма от какво да се боиш.
— Не искам да оставам сама. — Това беше оплакването на малко дете, но изречено от гласа на притеснена жена. — Къде е Алтея? Тя защо не е тук? Тя не би ме оставила сама.
— Първият офицер ще остане да спи на борда, а също и половината екипаж. Няма да оставаш сама — сприхаво отвърна Кайл. Този тон бе добре познат на Уинтроу. Сърцето на юношата се сви от състрадание.
— Не е същото! — извика Вивачия едновременно с предложението му:
— Бих могъл да остана на борда, ако тя иска. Поне за тази нощ.
Баща му се навъси като човек, чиято заповед е била отменена. Но Роника стисна Уинтроу над лакътя и му се усмихна.
— Кръвта винаги проличава — тихо каза баба му.
— Той не може да остане — оповести Кайл. — Трябва да говоря с него.
— Точно тази нощ ли? — невярващо попита Кефрия. — Моля те, Кайл. Всички сме толкова уморени.
— Бях запланувал всички да се съберем, за да обсъдим бъдещето — упорито настояваше баща му. — Може да сме уморени и опечалени, но утрешният ден няма да ни чака.
— Той може и да не чака, но аз ще го сторя — намеси се Роника. Зад думите ѝ пролича онази неотклонност, която Уинтроу добре си спомняше от детството. Баща му понечи да отвърне, но тя добави: — А ако Уинтроу иска да остане на борда, за да успокои Вивачия, ще го приема за лична услуга.
Старицата се обърна към фигурата на носа и додаде:
— Но първо бих искала той да ме придружи до каретата. Имаш ли нещо против Уинтроу да слезе за малко, Вивачия?
Юношата смътно бе усещал съсредоточението, с което корабът бе проследявал разговора им. Резбованите устни се разтеглиха в широка усмивка.
— Убедена съм, че ще се справя, Роника. — Тя обърна глава към Уинтроу и се вгледа стряскащо дълбоко в очите му. — Когато се върнеш, нали ще останеш да спиш на предната палуба, където ще мога да те виждам?