Уинтроу колебливо погледна към баща си. Изглежда само те двамата осъзнаваха, че Кайл все още не бе издал разрешение.
Бъдещият жрец реши да прояви дипломатичност:
— Ако баща ми разреши — предпазливо заключи той. По време на тези думи Уинтроу не гледаше към баща си, но сега повдигна очи и си наложи да не отмества поглед.
Кайл се навъси, но на момчето се стори, че е различил неохотна почит.
— Разрешавам — заяви новият капитан, желаещ да припише това развитие като негова собствена воля. Той огледа сина си. — Когато се върнеш на борда, поискай от Торг да ти даде одеяло. — Кайл се обърна към стоящия наблизо втори офицер, който кимна.
Кефрия въздъхна като човек, сдържал дъха си.
— Щом и това вече е решено, да се прибираме у дома.
При последната дума гласът ѝ се задави; пресни сълзи потекоха по бузите ѝ.
— Татко… — промълви тя. С глас, който сякаш укоряваше мъртвеца. Кайл я потупа по ръката и ѝ помогна да слезе на сушата. Уинтроу го последва, повел баба си. Децата нетърпеливо ги заобиколиха и забързаха към каретата.
Роника се движеше ужасно бавно. Първоначално Уинтроу реши, че това се дължи на умората ѝ. Едва впоследствие той осъзна, че тя е искала да разговаря насаме с него. Шепотът ѝ бе предназначен само за неговите уши.
— Днес всичко ти изглеждаше съвсем непознато, Уинтроу. Но преди малко ти се държа като истински Вестрит. Като дядо си. Корабът реагира на теб.
— Боя се, че нямам представа за какво говориш, бабо — тихо призна той.
— Наистина ли? — Тя съвсем спря да ходи, а Уинтроу се обърна към нея. Дребна, но изправена, тя се вгледа в лицето му. — Казваш, че не разбираш, но аз виждам друго — рече тя подир миг. — Ако сърцето ти не знаеше, не би изрекъл онова, което каза. С времето ще го осъзнаеш, Уинтроу. Не се бой.
Той усети някакво лошо предчувствие. Прииска му се да напусне пристанището заедно с тях, да седне край майка си и баща си, за да разговаря открито. Очевидно те го бяха обсъждали. Уинтроу нямаше представа за самото съдържание на разговора им, но пак се почувства заплашен.
Момчето трябваше да си припомни, че не бива да отсъжда предварително. Тъй като баба му не каза нищо повече, то я поведе през остатъка от дървения мост и ѝ помогна да се качи в каретата. Всички останали вече бяха заели местата си.
— Благодаря ти, Уинтроу — каза тя.
— Няма за какво — смутено отвърна юношата, усетил, че Роника му благодари не само за краткото придружаване. Това го накара да се замисли: дали наистина той щеше да приветства онова, което баба му очакваше от него?
Уинтроу остана неподвижен, докато кочияшът размахваше камшика си. Тропотът на копита наруши покоя на нощта, преди да започне да заглъхва.
В действителност покой не съществуваше. Нито Бингтаун, нито крайбрежието му заспиваха. Из цялата пристанищна ивица проблясваха светлини; долитаха звуците на нощния пазар. Един извил се повей на вятъра донесе мелодията на флейти и камбанки — може би сватбени. Смолистите факли край кейовете разливаха широки кръгове трептяща светлина. Вълните ритмично се разливаха под дъските; привързаните кораби проскърцваха. Те приличаха на огромни дървени животни.
В следващия момент той си припомни кораба, притежаващ собствено съзнание — нито животно, нито съд, а някаква нечиста смесица. Какво го беше прихванало, за да предлага да нощува на борда на нещо подобно?
Той се отправи обратно към Вивачия. Танцуващата светлина на факлите и отблясъците на водата смогнаха да заблудят очите му и да внесат объркване в стъпките му. А и умората от деня започваше да натежава.
— Ето те и теб.
Приветствието на кораба го сепна за момент.
— Обещах, че ще се върна — напомни ѝ той. Странно беше да стои на кея и да гледа към нея. Пламъците на факлите отскачаха по странен начин от фигурата: макар тя да притежаваше човешки черти, кожата приличаше на дървена. От тази позиция съвсем ясно личеше огромният ѝ размер. И оголената гръд ясно се виждаше. Уинтроу се улови, че избягва да поглежда към тези форми; по тази причина се смущаваше да поглежда и към очите ѝ. Тя е дървен кораб, опита се да си припомни той. Дървен кораб. Но в сумрака тя по-скоро приличаше на младата жена, примамливо приведена от някой прозорец. Нелепо.
— Няма ли да се качиш на борда? — усмихнато попита тя.
— Разбира се. Идвам.
Прекосяването на дъсчения мост му даде нова възможност да се почуди на себе си. Живите кораби, доколкото му бе известно, бяха срещани единствено в Бингтаун. Обучението му за бъдещ жрец не бе ги засягало конкретно, но бе споменавало определени магии, които противоречат на светостта на живота. Вървешком Уинтроу ги преговори мислено: магиите, които отнемаха един живот, за да съживят нещо друго; магиите, които отнемаха живот, за да го прибавят към нечия сила; магиите, донасящи мъка в нечий живот, за да приложат охолство в друг… Никоя от тях не изглеждаше да се отнася за необяснимото съзнание на един жив кораб. Дядо му щеше да умре така или иначе, следователно не можеше да се каже, че той е бил лишен от живота си, за да го предаде на кораба.