Почти по същото време, в което Уинтроу стигна до това заключение, краката му закачиха някакво намотано въже. При опита си да запази равновесие момчето настъпи полата на кафявата си роба и се озова проснато по лице на палубата.
Някъде гръмна смях. Може би кикотът не беше насочен към него. Може би някъде сред сенките на кораба моряците се бяха събрали, за да се развличат с истории, които убиват времето. Може би. Уинтроу потисна гнева си, но не можа да изпревари червенината, изникнала заради вероятния присмех. Глупаво беше, припомни си той. Глупаво беше да се гневи от факта, че някой глупак е сметнал неловкостта му за забавна. Още по-глупаво ставаше при осъзнаването, че нямаше реални доказателства за свързаността между двете събития. Просто денят се оказваше прекалено дълъг.
Уинтроу внимателно се изправи на крака и се насочи към предната палуба. Там той намери захвърлено грубо одеяло. То още носеше миризмата на предишния си стопанин; или лошо изработено, или вкоравено от мръсотия. Момчето го пусна обратно на палубата. В първия момент реши да се задоволи с полученото. Може би изобщо нямаше да му се наложи да се завива, нощта не беше чак толкова студена. Та нали утре той си заминаваше: вече нямаше да му се налага да търпи обидите им.
В следващия момент юношата се приведе и отново вдигна одеялото. Не, в случая не ставаше дума за някаква природна неволя, която да бъде изтърпяна стоически. Сега той си имаше работа с човешката злина. А един жрец на Са не биваше да я подминава мълчаливо, без значение дали насочена към него самия, или към другиго.
Уинтроу повдигна брадичка. Той отлично знаеше по какъв начин моряците гледат на него: капитански син, изпратен да живее в манастир, сред нелепици за доброта и милосърдие. Мнозина виждаха в това слабост, а в лицата на свещенослужителите на Са: безполови глупци, които се тътреха насам-натам и дърдореха как светът можел да бъде прекрасно място. Юношата бе добре запознат с обратната страна на жреческия живот. Той лично се бе грижил за свещеници, осакатени от непростима жестокост или поразени от заразите на онези, на които се бяха старали да помагат.
Спокоен глас и нетрепващ поглед, напомни си той. И като преметна възмутителното одеяло през ръка, младежът се насочи към кърмата, където светеше фенерът на дежурните.
Трима мъже бяха насядали около кръга светлина, пръснали в окръжността му плочки за игра. Уинтроу долови острата миризма на евтин алкохол и се навъси. Пламъчето на възмута у него припламна по-ярко. Сякаш напътстван от душата на дядо си, той рязко пристъпи към тях, хвърли одеялото и попита:
— Откога нощната вахта е започнала да пие по време на дежурство?
Преди да видят от кого са дошли тези думи, и тримата се сепнаха.
— Виж ти, жрецът бозайник дошъл — озъби се първият окопитен и отново се излегна.
Гневът го прогори отново:
— Който освен това е и Уинтроу Хейвън, потомък на рода Вестрит. На борда на този кораб дежурните не пият и не играят комар, а дежурят!
И тримата се надигнаха. И тримата се извисяваха над него, с телосложенията на зрели мъже, привикнали да работят. Един от моряците изглеждаше смутен, но останалите видимо бяха изпили повече. И изглеждаха напълно невъзмутими.
— Над какво да дежури? — дръзко се осведоми морякът с черната брада. — Как Кайл заграбва кораба и заменя екипажа му със своите лакеи? Как всичките години, през които сме работили вярно, отиват зад борда?
Другият невъзмутим се присъедини към раздразнението на другаря си.
— И от нас се очаква да гледаме как един Хейвън си присвоява кораба, който трябва да бъде ръководен от рода Вестрит? Алтея може и да е сополива мърла, но е същински Вестрит. Неин трябваше да стане корабът, нищо, че тя е жена.
Хиляди възможни отговори изникнаха в ума на Уинтроу. Той се спря на онзи, който интуицията му посочи за най-уместен.
— Това няма нищо общо с пиенето по време на дежурство. Не е уместно за паметта на Ефрън Вестрит.