Едва тези му думи произведоха някакъв ефект. Засраменият моряк пристъпи напред.
— На мен се пада да дежуря, аз не пия. Те просто стоят при мен и ми правят компания.
На това Уинтроу не можеше да отговори, затова просто кимна. Тогава погледът му се спря върху хвърленото одеяло и му припомни първоначалната цел на идването.
— Къде е вторият помощник? Торг?
Черната брада изсумтя презрително.
— Той е прекалено зает да се нанася в каютата на Алтея, за да мисли за друго.
Уинтроу кимна отново, подминал и тези думи. Без да се обръща към някого от тримата конкретно, той каза:
— Не мисля, че би трябвало да се озова на борда на Вивачия необезпокояван, дори и когато тя се намира в пристанището.
Вахтеният го изгледа странно.
— Корабът вече е буден и не би си мълчал, ако някой непознат поиска да се качи на борда.
— И Вивачия знае, че от нея се очаква да стори това?
Удивлението върху лицето на дежурния се изостри.
— Как може да не знае? Тя знае всичко, което капитан Вестрит, баща му и баба му знаят за морския живот. — Той сведе поглед встрани и леко поклати глава. — Очаквах, че всички от рода Вестрит познават живите кораби.
— Благодаря — каза Уинтроу, заобиколил подмятането. — Отивам да потърся Торг.
Той се приведе и за втори път повдигна захвърленото одеяло. От светлината на фенера Уинтроу се отдалечи бавно, за да позволи на очите си да привикнат със сумрака.
Вратата на Алтеината каюта стоеше открехната, захвърлила ивица светлина върху палубата. Онези от сандъците с принадлежностите ѝ, останали неизнесени, бяха безцеремонно струпани настрана. Офицерът съсредоточено се бе заел да подрежда собствените си вещи.
Уинтроу шумно почука по вратата. И се постара да не извлича удоволствие от почти гузното трепване на моряка.
— Какво има? — каза онзи и се обърна рязко.
— Баща ми ти нареди да ми приготвиш одеяло — тихо каза момчето.
— Струва ми се, че си получил одеяло — отбеляза Торг. Той не си направи труда да скрие блесналото в очите му присмехулство. — Или на попчетата се полагат позлатени юргани?
Клетото одеяло за пореден път полегна върху дъските, изпуснато.
— Тази завивка е мръсна — със същия тон продължи Уинтроу. — Не държа одеялото да е ново, но никой човек не бива да търпи мръсотия.
Торг удостои одеялото със съвсем кратък поглед.
— Като ти е мръсно, изпери го.
И с подчертани движения офицерът се върна към подреждането.
Но момчето нямаше намерение да отстъпва.
— Не е нужно да изтъквам, че не би имало време одеялото да изсъхне — учтиво изтъкна то. — Просто искам от теб да изпълниш нареждането на баща ми. Трябва ми одеяло, за да преспя на борда.
— Ако не си забелязал, изпълнил съм го.
Вече нищо не скриваше презрителния присмех в гласа на Торг. Уинтроу установи, че е насочил отговора си именно към този факт, а не към самите изречени думи.
— С какво грубостта ти доставя подобно удоволствие? — с искрено любопитство попита бъдещият свещеник. — По какъв начин за теб е по-трудно да ми дадеш чисто одеяло, отколкото да ми подхвърлиш някакъв парцал и да ме принудиш да се моля за онова, от което се нуждая?
Искреността на питането свари заместника неподготвен и той се вторачи в Уинтроу. Торг беше от хората, които никога не се замислят над злобата си: за тях бе достатъчна възможността за проявяването ѝ. Най-вероятно той бе побойник още от детинство и щеше да остане такъв до деня, в който тялото му потънеше към дъното. За пръв път Уинтроу се загледа в човека насреща си. Видът на помощника говореше красноречиво. Той имаше малки очички, сини като тези на бяло прасе. Кожата под облата брадичка вече започваше да увисва. Кърпата, стегната около врата, бе покрита с отдавнашна мръсотия, а яката на синьо-бялата блуза кафенееше. И това не беше мръсотия, породена от честен труд, а от немара. Този човек не полагаше грижи за външния си вид. Това се потвърждаваше и от начина, по който бе започнал да разхвърля вещите си. След две седмици тази каюта щеше да се е превърнала в същинска кочина, с непрани дрехи и остатъци храна.
И Уинтроу реши да прекрати спора и да спи направо на палубата. Подобен човек никога не би разбрал отвращението и обидата от мръсното одеяло.
Юношата се укори, че не се е вгледал по-рано: това би спестило време и на двамата.
— Няма значение — рязко каза той и се обърна да си върви. След няколко премигвания, привикнали погледа му към мрака, Уинтроу се отдалечи. Зад него прозвучаха стъпките на офицера, спрели на прага на каютата.