— Не се съмнявам, че ще се оплачеш на татенцето, пале — подигравателно подвикна Торг. — Само дето ще откриеш, че баща ти не очаква един мъж да циври заради изцапано одеяло.
Може би това действително бе така. Уинтроу нямаше намерение да се оплаква, за да узнава — излишно беше.
Мълчанието му изглежда смути Торг.
— Мислиш си, че ще успееш да ми създадеш проблеми? Явно не познаваш баща си!
Юношата не реагира и на тази примамка. В мига, в който бе решил да не спори повече, той бе отдръпнал емоциите си от ситуацията и бе прибрал анмата си вътре в себе си, освободена от гнева и обидата. Сами по себе си тези емоции не бяха недостойни или неподходящи: просто бе излишно да ги прахосва върху подобен човек. Той вече не мислеше за обидното одеяло. При приближаването си до предната палуба Уинтроу бе постигнал не само спокойствие, но и усещане за цялост.
Той се облегна на парапета и се огледа. В пристанището бяха спуснали котва много други кораби, излъчващи жълта светлина. Тази гледка го накара да осъзнае недостойното си невежество. Корабите бяха нещо съвсем чуждо за него, един потомък на поколения търговци и моряци. Повечето от тези съдове бяха именно товарни. На места се виждаха ловни и бойни кораби. Почти всички търговски кораби имаха кърмови прозорци и ютове, които се простираха почти до гротмачтите. И от всеки съд се издигаха по две или три мачти, протегнати към изгряващата луна.
Откъм нощния пазар все така долиташе гълчава. Горещината на деня отдавна бе отминала; подобно време бе напълно подобаващо за огньове, над които да цвърти месо. Вятърът донесе миризмата на печено и топъл хляб. И звуци се носеха над водата, понесени откъслечно — нечий смях, песен, весел вик. Вълните улавяха сиянието на пазара и корабите и начупваха отраженията им.
— И в същото време всичко изглежда толкова спокойно — на глас каза Уинтроу.
— Защото всичко е както трябва да бъде — отвърна Вивачия. Гласът ѝ имаше тембъра на зряла жена, кадифен като нощта и със същия привкус на дим. Без сам да осъзнава защо, Уинтроу се почувства щастлив при този звук.
— Какво си ти? — със затаено удивление я попита той. — Когато съм далеч от теб, си мисля, че трябва да се боя от теб. Или поне да те подозирам. Но когато съм на борда и чуя гласа ти… предполагам, че така се чувства човек, когато е влюбен.
— Наистина ли? — каза Вивачия, без да скрива удоволствието в собствения си глас. — В такъв случай ти чувстваш същото като мен. Събуждах се тъй дълго… с години, през целия живот на баща ти и неговия баща, още от времето, когато прапрабаба ти отдаде същината си. И днес, когато най-накрая можех да се раздвижа, отново да отворя очи, да вкусвам, усещам уханията на света и да ви чувам със собствените си сетива: в този момент усетих тревога. Какви сте вие, чудех се, създания от плът, кръв и кост, родени в собствените си тела и ограничени от плътта им? Страх съпровождаше тези ми мисли, защото вие сте тъй чужди за мен и непредсказуеми. Но когато някой от вас е наблизо, аз усещам, че вие сте изпредени от същата нишка като мен, че ние сме само елементи от разделен живот, че заедно се допълваме. В присъствието ти се чувствам радостна, защото усещам собствения си живот да става по-цялостен сред тази близост.
Уинтроу стоеше неподвижен, заслушан благоговейно. Вивачия не гледаше към него; не ѝ се налагаше да гледа към него, за да го вижда. Също като него, тя се взираше отвъд пристанището, към светлините на нощния пазар.
Дори очите ни съглеждат една и съща гледка, помисли си момчето и се усмихна още по-широко. Бе имало случаи, в които чуждите думи вкореняваха истината си в душата му. Някои от най-добрите наставници в манастира умееха да събуждат това му вълнение: в моментите на изричане на прости думи, съдържащи истина, открила отзвука на нещо неосъзнавано.
Когато думите ѝ затихнаха в топлата лятна нощ, той отговори:
— Арфическата струна, жегната силно, събужда другарката си, а чистият глас кара кристала да потрепери. Тъй казаното от теб докосна истината. — Уинтроу се засмя, сам изненадал себе си. Струваше му се, че някаква отдавна пленена в гърдите му тежест внезапно е отлетяла. — Онова, което казваш ти, е тъй просто. Ние се допълваме. Не мога да посоча причина думите ти да ме разчувстват по такъв начин. Но то е така.
— Тази нощ нещо се случва. Усещам го.
— Аз също. Но не зная какво е.
— Искаш да кажеш, че не можеш да го назовеш — поправи го Вивачия. — И двамата няма как да не знаем какво е. Ние растем. Ние се превръщаме.
Момчето отново се усмихна.
— В какво се превръщаме? — попита я то.
Фигурата се обърна към него. Дървеното лице улови отблясъка на далечни светлини. Тя му се усмихна. Зад устните ѝ надничаха съвършени зъби.