— Превръщаме се в себе си — отвърна Вивачия. — Както е трябвало да стане.
Алтея не бе подозирала, че мъката може да бъде предпоставка за съвършено възприятие. Едва сега, загледана в опразнената си чаша, тя можа да осъзнае целия мащаб на бедствието, връхлетяло света ѝ. И по-рано през живота си тя бе имала своите лоши моменти, но в никой друг ден тя не си бе позволявала подобна поредица от погрешни решения. Просто нямаше как нещата да се влошат повече.
Девойката преброи последните монети от кесията си и повдигна чаша в изискване на ново напълване. А самата тя за пореден път се замисли за постъпките си. Тя бе отстъпила там, където бе трябвало да се сражава, и бе влязла в бой там, където бе трябвало да отстъпи. А най-лошото, най-лошото от всичко, бе решението ѝ да напусне кораба. С напускането в момент, когато тялото на баща ѝ все още се бе намирало на борда, Алтея бе извършила нещо много повече от обикновена глупава грешка. Тя бе сторила предателство. Бе изменила на всичко, което бе считала за важно.
Младата жена поклати глава в укор към самата себе си. Как бе могла да допусне подобно нещо? Тя не само си бе отишла, без да изпрати баща си, а и беше оставила своята Вивачия на грижите на Кайл. Та той си нямаше никакво понятие от нуждите на един жив кораб.
Отчаянието сграбчи сърцето ѝ още по-силно. След всички онези години на чакане Алтея бе изоставила кораба си в най-важния ден. Защо? Как така бе позволила на сърцето и ума си да придадат по-голямо значение на нейните собствени чувства пред тези на Вивачия? Какво би казал баща ѝ? Нима той не бе изтъквал многократно, че корабът е на първо място и че всичко останало ще се подреди?
Пивничарят изникна неочаквано, за да прибере парите ѝ (като преди това ги огледа внимателно) и да напълни чашата ѝ отново. Освен това той ѝ каза нещо — с глас, мазен от престорена загриженост. В отговор Алтея махна с ръка. Със същата ръка, държаща чашата. Тя побърза да я изпразни, за да не я разлее. Подир това девойката се постара да съсредоточи погледа си и се огледа. Струваше ѝ се несправедливо, че никой от останалите клиенти на кръчмата не споделя мъката ѝ. По всичко изглеждаше, че в тази част на Бингтаун кончината на Ефрън Вестрит оставаше незабелязана. Тук се водеха същите разговори, провеждани през последните две години: как новодошлите разрушавали града, как пратеникът на сатрапа не само надхвърлял правомощията си да определя нови данъци, ами вземал подкупи, та да си затваря очите за корабите с роби, как калсидците искали от сатрапа Бингтаун да намали пристанищните си такси, а той се съгласил заради техните наркотици. Все същите оплаквания. Но малцина предприемаха нещо различно от оплакване.
Последния път, когато тя бе придружила баща си до Съвета, Ефрън открито бе призовал останалите да обявят всичко това против закона.
— Бингтаун принадлежи на нас — решително бе казал той. — А не на сатрапа. Трябва да пуснем собствени патрули и просто да не допускаме кораби с роби да пускат котва в пристанището ни. Ако се налага, ще връщаме и калсидските зърнени съдове, щом не искат да плащат за провизиите ни. Нека вървят да подновяват запасите си другаде, може би в някой от пиратските градове. Нека видим какво отношение ще получат там.
Думите му бяха посрещнати с удивление, едновременно втрещено и одобряващо. Но когато бе дошло време за гласуване, Съветът не бе предприел нищо.
— Почакай година-две — бе ѝ казал баща ѝ на излизане. — От толкова време се нуждае една идея, за да пусне корени тук. Още днес повечето от тях знаеха, че съм прав. Те просто странят от мисълта, че ще трябва да има стълкновение, ако искаме Бингтаун да си остане Бингтаун, а не да се превърне в Южен Калсид. Кълна се в Са, проклетите калсидци вече гризат северната ни граница. Ако не сторим нещо, те ще ни завладеят отвътре — роби с татуирани лица в полята, жени, сключващи брак още на дванадесет, и прочие от тяхната поквара. Ако допуснем това да се случи, то ще ни разруши. И в сърцата си Търговците знаят това. След около година отново ще повдигна въпроса. Тогава всички ще се съгласят с мен, ще видиш.
Само дето той нямаше да получи този шанс. Баща ѝ си бе отишъл завинаги. Бингтаун отслабваше и продължаваше да отслабва, без да го осъзнава.
За пореден път очите ѝ се наляха със сълзи. И за пореден път тя ги обърса с ръкава си. И двата маншета бяха подгизнали; Алтея не се съмняваше, че лицето и косата ѝ изглеждат отвратително. Майка ѝ и Кефрия биха се възмутили, ако можеха да я видят в този момент. Какво пък, нека да се възмущават. Ако тя изглеждаше позорно, то те двете бяха същински позор. Импулсивно тя се бе напила, а те двете бяха кроили планове не просто срещу нея, а и срещу семейния кораб. Дори и те трябваше да осъзнават какво означава предаването на Вивачия на Кайл — човек, когото никаква кръв не свързваше със семейството.