Ледена струйка съмнение неочаквано я проряза. Майка ѝ също не се бе родила Вестрит, а бе влязла в семейството по брак, също като Кайл. Може би Роника, подобно на него, също не изпитваше истински чувства към кораба. Не. Не, не можеше да бъде така, не и след годините, които Роника бе прекарала с баща ѝ. Алтея веднага се постара да прогони тази мисъл и да ѝ забрани да се връща. И майка ѝ, и сестра ѝ знаеха значението на Вивачия. Несъмнено всичко това бе някакво чудато и отвратително, но временно тяхно отмъщение. За причината му Алтея не беше сигурна. Може би задето тя бе обичала баща си повече от всички останали в семейството?
Сълзите продължаваха да се стичат. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те щяха да размислят, щяха да ѝ върнат кораба. Дори ако, сурово си каза тя, дори ако това означаваше служба под капитанстването на Кайл. Тази идея ѝ се струваше отвратителна, но и същевременно придобила неочакван смисъл. Да. Именно това искаха те: да се уверят, че корабът ще бъде използван по начина, желан от Кайл и от тях. В този момент Алтея не се засягаше от това. Кайл можеше да пренася мариновани яйца и ядки колкото си ще. Важното беше тя също да присъства на борда на Вивачия.
Алтея рязко се надигна, въздъхвайки облекчено. Струваше ѝ се, че неочаквано е разрешила някакъв огромен проблем. В действителност нищо не се бе променило.
Миг по-късно тя отхвърли последната си мисъл. Не, промяна бе настъпила, и то драстична. Девойката бе разбрала готовността си да се унижи до степен, която далеч надхвърляше желанието ѝ да признае. Тя бе готова да стори всичко, за да остане с Вивачия. Всичко.
Алтея погледна към себе си и неволно простена. Тя бе прекалила и с пиенето, и с плаченето. Главата ѝ кънтеше болезнено; девойката бе забравила дори в коя от моряшките кръчми е влязла. Със сигурност някоя от най-долнопробните. Един от клиентите бе препил и спеше на пода, изхлузен от стола си. Това само по себе си не беше чак толкова необичайно. В повечето случаи се намираше някой, който да премести подобни клиенти в по-удобна позиция. По-добродушните пивничари ги оставяха да хъркат край вратата, а безсърдечните просто ги изхвърляха на улицата, където тези клетници често ставаха жертви на вербовчиците. Говореше се, че някои пивничари дори спомагат в отвличането на моряци. Алтея никога не бе вярвала на тези слухове. В Бингтаун подобно нещо бе немислимо. За други пристанища може би, но не и в Бингтаун.
Тя несигурно се изправи. Дантеленият ръб на полата ѝ се закачи за грубия крак на масата. Алтея се освободи с рязко дръпване, без да обръща внимание на разкъсването. Така или иначе тя никога повече нямаше да облече тази рокля, така че нека се разкъсва.
Девойката за пореден път прокара длани над уморените си очи. Сега щеше да се върне у дома и да си легне. Утре по някакъв начин щеше да се изправи срещу всичко и да се справи. Но не и тази нощ, само не и тази нощ. Тя искрено се надяваше да не завари будни при прибирането си.
Алтея се отправи към вратата. Наложи ѝ се да заобиколи проснатия на пода моряк. Струваше ѝ се, че дървеният под се клати под краката ѝ. А може би тя още не бе привикнала към твърдата земя. Във всеки случай тя удължи крачката си, за да се задържи на крака, едва не се провали в замисляното начинание и успя да се задържи за рамката на вратата в последния момент. Зад нея някой се изсмя, но тя нямаше намерение да се унижава допълнително, като се извръща. Следващото ѝ движение отмести вратата и я изведе навън.
Мракът и прохладният въздух едновременно я объркаха и успокоиха. За момент Алтея остана на прага на кръчмата и няколко пъти си пое дъх. При третото бавно вдишване тя почувства прилошаването си. Това усещане я накара да се вкопчи за парапета на стълбището и да диша по-плавно, докато улицата не престане да се люлее край нея.
Зад гърба ѝ вратата изстърга отново, освобождаваща нов клиент. Алтея сепнато се обърна. Заради мрачината ѝ трябваше около секунда, за да го разпознае.
— Брашън — поздрави тя.
— Алтея — уморено отвърна морякът. И неохотно додаде: — Добре ли си?
За момент тя остана загледана с него.
— Искам да се върна при Вивачия. — Импулсивното ѝ признание бе придружено от осъзнаването, че тя трябва да стори това веднага. — Искам да я посетя. Трябва да говоря с нея, да ѝ обясня защо си тръгнах днес.