За един проточил се момент Брашън се опасяваше, че тя ще отхвърли предложението му. Алтея леко се поклащаше, загледана в него. Той равнодушно отвръщаше на погледа ѝ. В името на Са, ама че гледка! Косата ѝ се бе разпуснала, увиснала на кичури по челото и раменете. Сълзи и мръсотия браздяха лицето ѝ. Само роклята ѝ придаваше вида на жена от заможно семейство — или по-скоро вида на нещо, изхвърлено на боклука от заможно семейство. В момента Алтея приличаше на пристанищна проститутка, а не на дъщеря на едно от най-значимите Търговски семейства в Бингтаун. Ако тя тръгнеше да се прибира сама, в нощния пазар можеше да я сполети всичко.
Но в следващия миг тя въздъхна шумно.
— Добре — каза Алтея. С нова шумна въздишка тя го хвана под ръка и тежко се облегна на него. Това даде възможност на Брашън да одобри решението си да остави багажа си на съхранение. Пивничарят, комуто той бе поверил торбата си, го познаваше добре, а Брашън бе подкрепил доверието си с няколко дребни монети.
В този момент не му се искаше да мисли за парите, които бе прахосал в преследването ѝ от кръчма в кръчма. Определено по-голяма сума от очакваното, но пак по-малко от онова, което Брашън бе очаквал да похарчи за собствени забавления. Той бе почти трезвен. И със сигурност можеше да заяви, че това е най-потискащата нощ след някое от пристиганията му. Поне противната част беше към края си. Щом придружеше Алтея до дома ѝ, оставащите до изгрева часове морякът щеше да оползотвори в заслужен сън.
Той огледа улицата. Тя бе осветена зле, с поставени на голямо разстояние една от друга факли, и по това време почти пуста. Онези, все още способни да пият, се намираха в пивниците, а всички останали щяха да дремят някъде. Но пак щяха да се навъртат бандити, които да се надяват да докопат останалите неизпити пари на някой моряк. Брашън щеше да стори добре да внимава, особено придружаван от Алтея.
— Насам — каза той и я поведе с бързи крачки, само че девойката се препъна почти веднага. — Толкова ли си пияна? — раздразнено попита Брашън, преди да се е осъзнал.
— Да — призна тя с изхълцване. И спря рязко, карайки спътника си да очаква повръщане. Но нищо такова не последва: вместо това Алтея рязко свали обувките си с висок ток. — И тези проклетии не помагат.
Обувките се оказаха хвърлени към другия край на улицата. Алтея се изправи и отново го хвана за ръката:
— Да вървим.
Брашън трябваше да признае, че боса тя напредваше значително по-добре. Тази си мисъл той придружи с широка усмивка. Дори след всички тези години на самостоятелност, той не бе успял да се отърси от навиците на семейство Трел: за момент се бе ужасил от перспективата една дъщеря на Търговец да крачи боса сред града. Но пък предвид състоянието ѝ това далеч нямаше да бъде първото, което евентуалният минувач щеше да забележи. А и бившият помощник-капитан нямаше намерение да я развежда из пазара; той подбираше по-пустите улички и се надяваше, че никой няма да ги разпознае в тъмното. Поне това се полагаше на паметта на Ефрън Вестрит.
Но на един кръстопът тя го задърпа за ръкава в опит да го насочи към ярките улички на нощния пазар.
— Гладна съм — оповести Алтея. Гласът ѝ, изненадан и раздразнен, съумяваше да обвини Брашън за този факт.
— Много съжалявам за тебе. Нямам пари — нахално излъга той и се опита да я повлече отново.
Алтея подозрително се взря в него.
— Изпил си заплатата си толкова бързо? Винаги съм знаела, че си пиянде, но не подозирах да е в такава степен.
— Пръснах парите по курви — раздразнено разшири лъжата той.
Младата жена се вгледа в него.
— Не съм изненадана — потвърди тя за себе си и поклати глава. — Има ли нещо, което не би направил, Брашън Трел?
— Да, малко са тези неща — студено се съгласи морякът, решен да сложи край на разговора. За втори път той я дръпна за ръката, но и сега тя не помръдна.
— На много места хората ме познават. Ела, ще взема нещо и за теб.
За по-малко от секунда тя бе преминала от укор към увещание.
Брашън реши да говори открито: