— Алтея, ти си пияна и изглеждаш отвратително. Никой не бива да те вижда в подобен вид. Отиваш си право у дома.
Тя престана да се опъва и му позволи да я поведе по полумрачната улица. Тази част на града бе изпълнена с по-дребни дюкяни, по-малко официални, главно заради високите наеми на нощния пазар. Мътната светлина на фенери показваше онези от магазинчетата, които още работеха: татуировчици, магазини за благовония и наркотици, а също и места, които се грижеха за по-необичайните желания на плътта. Брашън се радваше, че тази нощ търговията е слаба.
И точно когато той бе решил, че с нощните изпитания е свършено, Алтея си пое накъсан дъх. Морякът осъзна, че тя е започнала да ридае безшумно.
— Какво има? — уморено попита той.
— Баща ми е мъртъв; никой друг вече няма да се гордее с мен. — Тя поклати глава и обърса очи с ръкав. — За него имаха значение делата ми. Всички останали се интересуват само как изглеждам и какво мислят хората за мен.
— Пила си прекалено много — каза Брашън тихо. Той бе възнамерявал да я утеши, да загатне, че тези ѝ тревоги са плод на алкохола. Но излизаше, че той отправя пореден укор.
Алтея сведе глава и не каза нищо, затова морякът не разясни. Определено не му се удаваше да я накара да се почувства по-добре, а в интерес на истината той не бе сигурен, че това е негово задължение. Семейството ѝ я бе отхвърлило. А нима тя бе забравила за неговата собствена орис? Само преди няколко седмици Алтея бе изтъкнала този факт в лицето му. С какво основание тя очакваше съчувствие сега?
Изминаха няколко минути, преди тя да заговори отново.
— Брашън — неочаквано се обади Алтея. Със сериозен глас. — Аз ще си върна кораба.
Той изсумтя неопределено. Нямаше смисъл да ѝ казва, че той не смята това за вероятно.
— Не ме ли чу какво казах? — продължи тя.
— Чух.
— И няма ли да кажеш нещо?
Спътникът ѝ се засмя горчиво.
— Когато си върнеш кораба, очаквам да ме назначиш за свой заместник.
— Дадено — величествено заяви девойката.
Брашън издиша шумно през ноздри.
— Ако знаех, че ще бъде толкова лесно, щях да поискам капитанския пост.
— Капитан ще бъда аз. Но ти ще бъдеш помощник-капитан. Вивачия те харесва. Под мое ръководство на борда ѝ ще има само хора, които ние с нея харесваме.
— Благодаря ти — с известно объркване каза Брашън. Той никога не бе смятал, че Алтея го харесва. По някакъв странен начин това го разчувства. Излизаше, че дъщерята на капитана все пак е смогвала да го оцени.
— Моля? — завалено попита тя.
— Нищо.
Двамата бяха достигнали улицата на търговците от Дъждовната река. Тукашните витрини бяха по-украсени, почти изцяло затворени. Екзотичните и скъпи продукти, които се предлагаха тук, бяха предназначени само за най-заможните, а не за дивата младеж, изграждаща основната клиентела на нощния пазар. Високите стъклени прозорци оставаха покрити, а недалеч от тях небрежно стояха охранители с тежко въоръжение. Не един и двама от пазачите хвърлиха подозрителни погледи към чудатата двойка.
Стоките зад стъклените прегради излъчваха магията на Дъждовните земи. Това даваше основание на Брашън да смята, че тази улица се отличава с привличащо и същевременно плашещо усещане. При всяко преминаване през нея той настръхваше, а удивление стягаше гърлото му. Дори и сега, през нощта, когато тайнствените стоки от крайречните земи оставаха скрити, излъчването на магията им се просмукваше в мрака и го изпълваше със студено сребристо сияние. Интересно дали Алтея усещаше същото? Той едва не се обърна към нея, за да я попита. Само че въпросът му се струваше прекалено сериозен и заедно с това твърде дребнав, за да заслужава задаване.
В проточилото се между двамата мълчание допирът на Алтея се превърна в смущаващ. Именно заради нуждата да отнесе вниманието си от това Брашън заговори.
— Янтар се справя добре — отбеляза той и кимна към въпросния магазин, край който тъкмо минаваха. Самата Янтар седеше край прозореца, остъклен с иканско стъкло, прозрачно като вода и обгърнато в позлатени резбовани рамки. Това великолепие караше жената зад прозореца да изглежда като част от картина. Тя се бе отпуснала в стол от бяла ракита, в дълга кафява рокля, която целеше по-скоро да скрива тялото ѝ. Витрината на нейния магазин не беше защитена по никакъв начин; нямаше и пазачи. Може би тя разчиташе на присъствието си да пропъжда евентуални крадци. Самотна лоена лампа светеше край нея. Под жълтеникавия ѝ блясък цветът на роклята подчертаваше златистия оттенък на кожата ѝ. Под ръба на полата ѝ надничаха боси крака. Тя наблюдаваше улицата с немигащия поглед на котка.