Алтея спря, привлечена от този поглед. При това тя леко залитна и несъзнателно обви ръка около раменете на Брашън, за да се задържи.
— Какво продава тя? — гласно се зачуди девойката. Брашън сви устни, уверен, че жената ги е чула. Във всеки случай изражението на Янтар не се промени. И погледът ѝ продължаваше безстрастно да обгръща опърпаното момиче на улицата.
Алтея стисна очи за момент, а после ги отвори широко. Може би очакваше да завари различна гледка.
— Тя изглежда като издялана от дърво. Златен клен.
Тези ѝ думи извлякоха реакция: Брашън видя устните да трепват в лека усмивка. Но тогава Алтея тъжно додаде:
— Тя ми напомня на кораба ми. На прекрасната Вивачия, жива на фона на магическо дърво.
Лицето на Янтар неочаквано се изкриви в изключително неудоволствие. Без да осъзнава причината, поради която това отвращение така го е смутило, Брашън задърпа Алтея за ръката и отново я поведе по улицата.
При следващата пресечка той забави ход. По това време Алтея бе започнала да накуцва; морякът със закъснение си припомни грубите дъски, покриващи тротоарите.
Самата девойка не спомена нищо за несгодите си, а отново попита:
— Какво продава тя? Тя не е от Търговците, които обменят стоки с Дъждовната река: това е възможно само за родовете, притежаващи живи кораби. Коя е тази Янтар и защо има магазин на Дъждовната улица?
Брашън сви рамене.
— Тя е нова, пристигна преди около две години. В началото имаше малко магазинче край Бодкинсовия площад. Там продаваше дървени мъниста. Много хора купуваха за децата си, да ги нанизват. Миналата година тя се премести в този магазин, за да започне да продава украшения. Бижута, но пак от дърво.
— Дървени украшения? — Алтея се навъси. Тя започваше да звучи по обичайния си начин и Брашън предположи, че разходката сред нощната прохлада прояснява съзнанието ѝ. Още по-добре. Може би спътничката му щеше да се погрижи поне отчасти за външния си вид, преди да се прибере у дома си.
— И аз реагирах така в началото. Но не бях подозирал, че един занаятчия може да обработва дървото по подобен начин. Дори чворовете не представляват проблем за нея. От всяко парче тя може да изработи лице, животно или цвете. Понякога тя инкрустира творбите си. И нещата не опират само до способността ѝ. Тя умее по необичаен начин да подбира подходящите материали.
— А тя работи ли с магическо дърво? — дръзко попита Алтея.
Брашън възкликна отвратено.
— Тя може да е нова тук, но познава обичаите ни достатъчно добре, за да знае, че никой не би търпял подобно нещо. Не, Янтар използва обикновени материали. Череша, дъб и прочие, все различни цветове и текстури…
— Колкото и да се говори, в Бингтаун има много места, където човек може да получи нещо от магическо дърво, стига да си плати — мрачно отбеляза Алтея и се почеса по корема. — Мръсна работа, но ако човек е склонен да си плати…
Неочаквано посърналият ѝ тон сепна Брашън. Бившият помощник-капитан направи опит да разведри разговора:
— Нали точно това се говори за Бингтаун? Че всичко, което човек е в състояние да си представи, тук може да бъде намерено?
Девойката се подсмихна кисело.
— Нима не си чувал целия израз? Как никой не можел да си представи истинско щастие, затова щастие не се продавало тук.
Тази ѝ мрачина го остави безмълвен. Възвърналото се мълчание изглеждаше подобаващо с настъпващата студенина. И нощта като да стана по-тъмна: двамата бяха напуснали пазарната част на града и навлизаха сред жилищната част. Тук уличните фенери бяха разположени още по-нарядко и встрани от улиците. Настилката бе от чакъл, който несъмнено не се отразяваше добре на босите стъпала на Алтея. Въпреки това Брашън не изрази съчувствието си гласно.
В мрачната тишина мъката по изгубения капитан го връхлетя. На няколко пъти той трябваше да премигва рязко, за да прогони сълзите си. Мъртъв. Капитан Вестрит бе мъртъв, отнасяйки със себе си и Брашъновия шанс за нов живот. Той трябваше да се е възползвал по-добре от предимствата, които Търговецът му бе предоставял. Голяма грешка бе да очаква, че ръката, протегната от капитана, винаги ще предлага помощта си. И сега му се налагаше сам да си създава шанс.
Той погледна към девойката, която все още зависеше от водачеството му. На нея също предстоеше да поеме сама по свой път. Или това, или да се примири със съдбата, която роднините ѝ бяха предначертали за нея. Брашън подозираше, че те ще намерят някой по-млад Търговски син, склонен да я вземе за своя съпруга въпреки нетрадиционната ѝ репутация. Може би собственият му брат. Керуин далеч не можеше да се мери с упоритостта на Алтея, разбира се, но пък богатството на рода Трел щеше отлично да се съчетае с имотите на семейство Вестрит. Във всеки случай би било интересно да се гледа сблъскването между нейното свободомислие и скованите традиции на Керуин. На кого ли от двамата би трябвало човек да съчувства повече, с усмивка се зачуди той.