Брашън бе посещавал дома на семейство Вестрит и преди, но никога посред нощ. По тъмно преходът му се стори много по-дълъг. Дори шумотевицата на нощния пазар затихна зад тях.
На няколко пъти те прекосяваха цъфтящи нощем храсти. Някакво подобие на неземно спокойствие обзе Брашън. Днешният ден бе сложил край на толкова много неща. Той отново се оказваше сам, осъден да разчита единствено на себе си. Утрешният ден не носеше никакви задължения и очаквания. Нямаше да му се налага да наглежда екипажа или да се занимава с разтоварването на кораба. Единственият му дълг бе насочен към него самия. Нима това бе лошо?
Имението на Вестрит се намираше далеч от пътя. Тамошните градини приютяваха насекоми и жаби, всички склонни да придават звук на лятната нощ. Единствено проскърцването на стъпките му се прибавяше към това стържене.
Пред белия праг, пред познатата врата Брашън отново се оказа връхлетян от мъка. Този праг понякога той бе прекрачвал, отведен тук по работа. Сегашното му посещение несъмнено бе последно. Никога повече нямаше да се изправя пред тази врата.
Едва след миг той забеляза, че Алтея не е пуснала ръката му. Тук, освободена от тесните улички и засенчващи сгради, лунната светлина свободно падаше върху девойката. Босите ѝ крака бяха мръсни, роклята се влачеше. Косата ѝ отново се беше развързала, поне отчасти.
Неочаквано тя го пусна, изправи се и въздъхна тежко.
— Благодаря ти, че ме придружи до дома.
Тези ѝ думи бяха изречени със спокоен и формален тон, по-подходящ за съпровождане след някой фестивал.
— Няма за какво — тихо отвърна Брашън. Казаното от нея бе пробудило някогашното галантно момче, защото той ѝ се поклони дълбоко. И едва не повдигна дланта ѝ към устните си: спря го видът на захабените му обувки и раздраните крачоли на памучните панталони. — Ще се оправиш, нали?
Това бе само отчасти въпрос.
— Предполагам.
Тя пристъпи към вратата и отпусна ръка върху дръжката. Но вратата рязко се отдръпна сама.
Кайл изникна на прага. Той беше по нощна риза, бос, а белезникавата му коса рошавееше, само че разгневеният му вид не позволяваше присмех.
— Какво става тук? — остро попита той. Думите бяха изречени тихо, но отсечени по начин, придал им силата на рев. Брашън неволно се напрегна пред неотдавнашния си капитан. Алтея се сепна за миг, преди да се овладее.
— Това не те засяга — каза тя и направи опит да мине край него.
Кайл я стисна над лакътя и я извъртя към себе си.
— Върви по дяволите! — изкрещя Алтея, без да прави никакъв опит да пази тишина. — Махни си ръцете от мен.
Кайл не обърна внимание на думите ѝ и я разтърси.
— Случващото се с това семейство е моя работа! — процеди той. — Доброто му име ме засяга, както би трябвало да засяга и теб. Погледни се. Прибираш се боса, окъсана и вмирисана като пияна курва, повлякла след себе си мърляч… Затова ли го доведе в дома си? Как си могла? Още не е изминал и ден след смъртта на баща ти, а ти ни посрамваш по такъв начин?
Заради обвиненията му Алтея бе настръхнала като звяр. Тя впи нокти в сграбчилата я ръка.
— Нищо не съм направила! — изкрещя тя. Погълнатият по-рано алкохол отново личеше в гласа ѝ. — Не съм правила нищо, от което да ме е срам! Ти си този, който трябва да се срамува! Ти, крадецо! Ти открадна кораба ми! Открадна моя кораб!
Брашън стоеше втрещен. Това беше последното нещо, в което той искаше да се забърква. Каквото и да стореше той, все щеше да се намери някой, който да сметне постъпката му за погрешна. Но най-лошо бе да стои и да не прави нищо. Е, щом щяха да го винят, поне да е основателно.
— Капитане. Кайл. Пусни я. Тя не е сторила нищо сериозно. Предвид онова, което тя преживя днес, това може да се очаква. Казах да я пуснеш, човече, не виждаш ли, че ѝ причиняваш болка!
Брашън не бе помръднал, по никакъв начин не бе показал, че възнамерява да нападне, но Кайл рязко тласна Алтея встрани и пристъпи към моряка.
— Ти може и да си очаквал подобно нещо, но не и ние.
Зад него в коридора изникна светлина; женски глас попита нещо. Кайл понечи да сграбчи ризата на бившия си моряк, но Брашън не му позволи. Зад него Алтея се изправяше на крака. Тя плачеше, стиснала рамката на вратата. Лицето ѝ оставаше скрито зад увисналите в пълно отчаяние коси.