— Да, пясък — промърмори Сесурея.
Шривър настръхна насреща му. Той бавно се извърна към опашката си в привидна грижа. От своя страна Шривър се изпъна и започна да почиства люспите си, за да покаже, че не се страхува от него.
— Червеите — привидно на себе си каза тя — винаги се задоволяват с неизменяща се гледка.
Шривър знаеше, че останалите започват да изпитват съмнение към водителството на Молкин. Но не и тя. Истина беше, че в последно време мислите му изглеждаха още по-хаотични от обичайното. И също така бе истина, че той ревеше по странен начин в съня си по време на кратките почивки, които разрешаваше, и че със себе си разговаряше по-често отколкото със своите следовници.
Ала точно тези неща, които смущаваха останалите, придаваха увереност на Шривър, че водачът им ги води по правилния път. Колкото по̀ на север отиваше купът им, толкова по-уверена се чувстваше тя в мислите си, че Молкин действително е един от носителите на някогашните спомени.
Тя отново се загледа в него. Големите медни очи оставаха закрити под полупрозрачни клепачи, а тялото не спираше да се провира през възел, оформен от собствените извивки и излъскан до блясък. Някои от змиите го наблюдаваха с презрение. Изглежда те смятаха, че Молкин изостря чувствителността си просто заради самото удоволствие. Шривър го наблюдаваше гладно. Ако не бяха погледите на останалите, тя би дръзнала да се присъедини към него, да се обвие около неговите примки, за да се опита да сподели търсените от водача спомени.
Вместо това тя незабелязано погълна соленина в полуотворената си паст и бавно я изпусна през хрилете. Странен и непознат вкус имаше тази соленина, вкус на непознати соли, които почти пробождаха с наситеността си. Заедно с тях тя долови и солите от тялото на Молкин, което продължаваше да се отрива в себе си. Нейните собствени клепачи се надигнаха и замъглиха погледа ѝ. За миг тя сънува; и в съня ѝ Недостиг бе заменил Обилието, а Шривър се носеше сред него.
Преди да е успяла да се овладее, тя вече отмяташе глава, за да изреве победоносно:
— Пътят е чист!
Собственият ѝ вик я сепна. Останалите змии я наблюдаваха със същото напрежение, насочено и към Молкин. Шривър объркано приглади грива към тялото си. А Молкин се стрелна към нея и неочаквано я обви. Гривата му настръхна ожесточено, заливайки я с токсини, които едновременно я вцепениха и опияниха. Водителят я пристегна с удивителна сила, отриваща миризмата му в люспите ѝ. Полууловените спомени, които той преследваше, заляха сетивата ѝ.
Със същата внезапност Молкин я освободи и се озова далеч от нея. Бавно и сковано тя се отпусна на дъното, където остана да диша тежко.
— Тя споделя — обърна се Молкин към следовниците си. — Тя съзира и е помазана със спомените ми. С нашите спомени. Ела при мен, Шривър, и ме последвай. Времето за събирането ни настъпва. Последвай ме към прераждането ни.
Глава девета
Капризите на късмета
Нечии тежки стъпки върху каменистия плаж го сепнаха. Макар и сляп, той повдигна глава по посока на звука. Идващият напредваше в мълчание. Не ставаше дума за дете: децата пристъпваха леко, обикновено пристигаха на групи и притичваха край него, крещейки обиди. Хлапетиите бяха придобили навика да го замерят с камъни. Впоследствие той се бе научил да не реагира на попаденията — бързо отегчени от този му стоицизъм, дразнителите се оттегляха да измъчват морски звезди. Пък и от камъните не болеше особено. Повечето от тях дори не го уцелваха. Повечето.
Той задържа ръцете си скръстени пред белязаната гръд, макар това да му костваше усилие. Когато се боиш от удар и не можеш да предугадиш посоката му, трудно е да не повдигнеш ръце пред лицето си. Дори и когато от въпросното лице единствено носът и устата са останали незасегнати от ударите на томахавка.
Последният прилив почти го бе достигнал. Понякога той мечтаеше за някаква страховита буря, която ще го грабне от скалите и ще го захвърли обратно в морето. А още по-препоръчителна би била вълна, посегнала да го разбие сред крайбрежните камъни, та да могат посестримите ѝ и вятърът да отнесат останките. Дали това щеше да му донесе забрава, или съзнанието му щеше да продължи да живее в някой къс магическо дърво, останал да се поклаща завинаги сред морето? Имаше моменти, в които подобни мисли само влошаваха лудостта му. Понякога, отпуснат на щирборда си, той усещаше как червеите и полипите се врязват в дървото му и гризат, но не докосват кила или палубата от магическо дърво. В това се съдържаше красотата на този материал: той оставаше недокоснат от развалата на морето. Красотата, но и неговото проклятие.