Той знаеше само за един жив кораб, който погинал. Тинестър бе намерил края на съществуването си при пожар, зародил се сред товар от масло и сухи кожи. Огънят поглъщал кораба в течение на часове — часове, през които корабът пищял и умолявал за помощ. Тогава имало отлив. Дори когато пламъците го накарали да потъне и солената вода угасила част от тях, палубата продължила да пламти. Магическото дърво изгаряло бавно, с мазен черен пушек, изливал се в синьото небе над пристанището. Бавно, но все пак бе изгоряло. Защо децата не се бяха сетили за това? Защо си губеха времето да хвърлят камъни по него, вместо да го подпалят? Дали не трябваше някой път да им предложи този съвет?
Стъпките звучаха съвсем близо. Те спряха — последните песъчинки застъргаха по скалата.
— Здравей, Парагон.
Мъжки глас, дружелюбен, успокояващ. Трябваше му момент, за да си спомни съответстващото му име.
— Брашън. Отдавна не си идвал.
— Повече от година — призна пристигналият. — Пък може и две да са.
Говорещият пристъпи по-близо. Миг по-късно Парагон усети топла човешка ръка да докосва лакътя му. Живият кораб освободи ръце и протегна десница. Дребната длан на Брашън направи опит да стисне неговата.
— Една година. Един пълен кръговрат на сезоните. За вас това е много време, нали?
— Не мога да кажа със сигурност. — Мъжът въздъхна. — Когато бях малък, годините ми се струваха далеч по-дълги. Сега всяка прелита по-бързо от предишната. — Той помълча. — Нещо ново при теб?
Брадата на Парагон се раздвижи в усмивка.
— Хубав въпрос. По-скоро ти трябва да отговориш на него. Аз съм си същият, какъвто бях и преди… тридесет от вашите години. Това е бройката, ако не се лъжа. Отминаващото време не носи голямо значение за мен.
Сега беше негов ред да помълчи. Накрая корабът попита:
— Е, какво те води при един стар прокуденик?
Посетителят му отвърна с известно смущение:
— Обичайното. Нужно ми е място, където да преспя. Безопасно място.
— И никога не си чувал, че на борда на кораб като мен ще откриеш единствено лош късмет?
Този им разговор се бе превърнал в отдавнашна традиция между двамата. Но тъй като тя не се бе провеждала от известно време, Парагон изпитваше удоволствие от възобновяването ѝ.
Брашън прихна, отново стисна десницата му и се отдръпна.
— Ти ме познаваш, корабе. Аз вече имам най-лошия късмет, който човек може да притежава. Съмнявам се, че на борда ти ще ме чака нещо по-лошо. Стига ми, че ще мога да спя спокойно и да зная, че над мен бди приятел. Разрешаваш ли да се кача?
— Разрешавам и приветствам. Но освен това те съветвам да внимаваш къде стъпваш. От последното ти преспиване насам някои от дъските са поизгнили.
Той чу как Брашън го заобикаля, чу скока му, а миг по-късно усети човека да се прекачва през парапета. Странно чувство бе да усеща присъствие на борда си след толкова дълго време.
Брашън по-скоро се катереше, отколкото крачеше по наклонената палуба.
— Не виждам нещо да е по-гнило — високо отбеляза гостът, почти с весел глас. — А при последното ми посещение гнилото не беше много. Почти е плашещо колко постоянен оставаш сред стихиите.
— Плашещо — съгласи се Парагон и се постара да не прозвучи мрачно. — В твое отсъствие никой друг не е пристигал на борда, така че ще завариш всичко непроменено. Може би само малко по-влажно.
Парагон можеше да усети и чуе как гостът му се движи сред бака и се отправя към капитанската каюта.
— Виж ти, хамакът ми още е тук! — долетя викът му. — И все още го бива. Съвсем бях забравил за него. Сещаш се, онзи, който ти ми направи преди време.
— Да. Спомням си — подвикна Парагон в отговор и се усмихна: нещо необичайно за него, предизвикано от запомнено удоволствие. Брашън бе наклал малък огън на пясъка и със завален глас бе научил кораба да тъче. Огромните ръце, далеч надминаващи човешки, допълнително бяха затруднили моряка в начинанието му — да обясни различните възли на сляп кораб, който можеше да се ориентира единствено чрез допир.
— Нима никой не ти е показвал това? — с пиянско възмущение бе запитал Брашън. А Парагон, продължаващ неумело да заучава отделните последователности на движението, бе отвърнал:
— Никой. Поне не и по такъв начин. Като млад съм виждал как се прави, но никой не ми е предлагал дори да опитам.
Много пъти след този момент той бе извличал спомена до повърхността на мислите си, за да се развлича в дългите часове на нощта. И много пъти бе движил празните си ръце пред себе си, вплитащ въображаеми нишки в непретенциозната плетеница на хамак. Това бе един от начините да удържа по-дълбоката лудост.