Той усети как Брашън сритва ботушите си. Те се плъзнаха в ъгъл, в онзи ъгъл, в който наклонът привличаше всичко. Но хамакът бе привързан към куки, които Брашън собственоръчно бе прикрепил — по тази причина мрежата висеше хоризонтална. Със сумтене морякът се покатери вътре и се намести. Парагон почувства как мрежата се опъва под тежестта на легналия, но куките удържаха.
Брашън, сякаш усетил до каква степен Парагон е зажаднял за разговори, се надигна отново, за да извика:
— Сега съм много уморен, Парагон. Трябва да поспя няколко часа, а после ще ти разкажа случилото се от последната ни среща насам. Включително и лошите неща.
— Мога да почакам. Почини си — с разбиране обяви корабът. Той не бе сигурен дали Брашън го е чул. Така или иначе нямаше значение.
Той почувства как посетителят му се намества по-удобно в хамака. Подир това настъпи почти пълна тишина. Корабът можеше да усеща дишането му. Това не беше кой знае каква компания, но пак надвишаваше самотата, в която Парагон бе прекарал много месеци. Той скръсти ръце върху голата си гръд и се заслуша в дишането на Брашън.
Кенит се взираше в Соркор над бялата ленена покривка на капитанската маса. Помощникът му носеше нова копринена риза на червено-бели ивици, а също и великолепни обици: русалки с дребни перли в пъпчетата и очи от зелено стъкло. Белязаното лице на помощник-капитана стоеше усърдно изтъркано; косата му бе пригладена назад с масло, което би трябвало да се води ароматно. За Кенит миризмата напомняше смесица от риба и мускус. Но капитанът не допусна някоя от тези му мисли да се отрази върху лика му. Соркор бе достатъчно смутен — формалността винаги го напрягаше. А формалност, съчетана с капитанското неодобрение, вероятно би парализирала ума му изцяло.
Мариета тихо поскърцваше край кея. Кенит бе затворил прозорчето на каютата, за да не допуска в стаята си вонята на Заграба, ала тази преграда не се оказваше достатъчна да заглуши изцяло звуците на продължаващите и по светло гуляи. На борда нямаше екипаж — с изключение на един юнга, останал да прислужва, и един моряк, останал да пази.
— Достатъчно — остро се обърна Кенит към момчето, събиращо съдовете. — И внимавай като ги почистваш. Това е олово, а не калай.
Момчето отнесе подноса си навън и затвори вратата след себе си силно, но почтително. За няколко мига настъпи почти пълна тишина. Мигове, през които Кенит замислено оглеждаше мъжа срещу себе си: не само негова дясна ръка, а и показател за настроението на екипажа.
Капитанът леко се облегна назад. Белите восъчни свещи бяха се стопили с близо една трета. Той и Соркор бяха си поделили голям агнешки бут. В действителност помощникът бе изял по-голямата част; дори формалността не можеше да спре апетита му, когато насреща му изникнеше някоя по-добра храна. Все така мълчалив, Кенит отново се приведе, за да повдигне бутилка вино и отново да напълни кристалните им чаши. Това бе реколта, която Соркоровото небце надали бе в състояние да оцени, но пък Кенит искаше да изтъкне пред него не самото качество на виното, а стойността му. Когато и двете чаши искряха до ръба, капитанът повдигна своята и изчака помощникът също да протегне десница към своята.
— За по-качествените неща — тихо каза Кенит. Със свободната си ръка той посочи към каютата, съвсем наскоро претърпяла обновление.
При първото си влизане в обновената каюта Соркор бе останал като гръмнат. Кенит винаги се бе отличавал с изтънчен вкус, но в миналото се бе ограничавал до най-прагматичното. Той бе предпочитал да носи малки златни обици със съвършени скъпоценни камъни, отколкото крещящи месингови, украсени със стъкло. Качеството се бе съдържало в кройката и плата на одеждите му, а не в обширността на гардероба му. Сега вече не беше така. Простата изчистеност на каютата бе отстъпила пред блясък и разкош, за които Кенит бе похарчил целия си дял от последното пътуване. Някои от нещата не притежаваха най-високото възможно качество, но пък бяха най-доброто, което Заграба можеше да предложи. И те доведоха желания ефект върху Соркор. Под смайването в очите на помощника личаха първите наченки на алчност. За него стигаше да види, за да пожелае.
— За по-качествените неща — повтори той с басовия си глас. Двамата пиха.
— Скоро. Много скоро те ще ни принадлежат. — Кенит отново се отпусна върху тапицерията на дъбовия си стол.