Соркор отпусна чашата си и внимателно погледна капитана.
— Вие сте намислили нещо конкретно — отгатна той.
— Само целта. На средствата все още им предстои да бъдат обмислени. Затова те поканих да вечеряш с мен. За да обсъдим следващото си пътуване и какво желаем да придобием от него.
Помощникът започна да дъвче устните си.
— Аз желая онова, което винаги съм искал. Богата плячка в големи количества. Какво друго може да иска човек?
— Много неща, скъпи ми Соркор. Страшно много неща. Власт и слава. Усещане за спокойствие. Удобства. Домове и семейства, които не е нужно да се страхуват от робовладелческите кораби.
Последното споменато не присъстваше сред Кенитовите желания, но той знаеше отлично, че не един моряк копнее именно за това. Копнеж, за който Кенит подозираше, че същите тези моряци ще намерят потискащ, ако някога го получеха. Но това нямаше значение. Онова, което предлагаше той, бе онова, което Соркор си мислеше, че иска. Кенит не би се поколебал да го изкуши със захаросани въшки, ако знаеше, че те ще послужат като добра примамка.
Соркор отвърна с неумел опит за безгрижие в гласа:
— Човек може да иска подобни неща, разбира се. Но ги има само онзи, който е бил роден сред тях. Някой благородник. Те са недостъпни за хора като мен и дори, да прощавате, като вас.
— Но те могат да станат достъпни. От нас се иска единствено да проявим дързостта да посегнем към тях. Ти говориш за благородници и за хора, родени сред тези условия. Но някъде сред отдавнашното минало трябва да се крие първият благородник. Някъде назад е имало някакъв обикновен човек, който е дръзнал да посегне към желаното, взел го е и го е задържал.
Соркор отново повдигна чашата си. Той пиеше виното по начин, по-подходящ за бира.
— Може би — отстъпи помощник-капитанът. — Тези неща все трябва да започват по някакъв начин. — Соркор отпусна чашата обратно върху масата и се загледа в капитана си. — Как? — попита той накрая. В тона му се долавяше частица плахост, бояща се от вероятния отговор.
Кенит раздвижи рамене в почти незабележимо повдигане.
— Вече ти казах. Посягаме и вземаме.
— Как? — упорито повтори заместникът му.
— Как се сдобихме с този кораб и с този екипаж? Как аз съм се сдобил с този пръстен, а ти с обиците, които носиш? Онова, с което ще се заемем, с нищо няма да се отличава от предишното. Различен ще бъде единствено мащабът. Този път ще сме си поставили малко по-висока цел.
Соркор неспокойно се раздвижи. Дълбокият му глас прозвуча необичайно, почти заплашително тих:
— Какво имате предвид?
Кенит се усмихна насреща му.
— Много е просто. От нас се иска единствено да се осмелим да сторим нещо, което никой преди нас не е дръзвал да стори.
Помощникът се намръщи. Кенит предположи, че виното е започнало да достига до разсъдъка му.
— Това е свързано с онези кралски планове, за които споменавахте по-рано, нали? — И преди капитанът да е успял да отговори, помощникът му бавно поклати масивната си глава. — Няма да проработи, капитане. Пиратите не искат крал.
Кенит принуди усмивката си да остане неподвижна. На свой ред той поклати глава. В това си движение той усети как мехурите под прясната ленена превръзка отново се разкъсват. Тилът му започна да лепне от влажност. Подобаващо. Подобаващо…
— Скъпи ми Соркор, ти си взел предишните ми думи прекалено буквално. Нима очакваш, че съм се видял да седя на трон, наместил златна корона, и приемам пиратите от Заграба, за да коленичат пред мен? Глупости! Пълни глупости! Един поглед към Заграба е достатъчен, за да покаже категорично налудността на подобна идея. Не. Онова, което виждам, е онова, което ти казах. Човек, който си живее като лорд, в прекрасна къща, пълна с прекрасни неща. Който знае, че ще си запази този начин на живот; ще запази съпругата си край себе си и децата по леглата им. — Той отпи премерена глътка вино и отпусна чашата обратно върху покривката. — Подобно кралство не е ли достатъчно за хора като теб и мен, Соркор?
— За мен? И за мен ли?
Тъй. Значи все пак думите му бяха оказали влияние. Кенит предлагаше, че Соркор също ще получи тези облаги, а не единствено той. Усмивката на капитана се разшири.
— Разбира се. Защо пък не и ти? — Той си позволи кратък пренебрежителен смях. — Нима мислиш, че ще искам от теб да се изложиш на предишните рискове, ако искам да подобря единствено своето положение? Не, разбира се, ти не си такъв глупак. Не. Идеята ми е заедно да посегнем към онова богатство. И то не само за нас двамата. В края на начинанието целият екипаж ще се окаже облагодетелстван. И ако Заграба и останалите пиратски острови изберат да ни последват, те също ще извлекат полза. Но това ще бъде напълно доброволно. Никой не ще бъде принуждаван. Свободен съюз, изграден от свободни хора. Е? — Той се приведе към помощника си. — Какво ще кажеш?