Соркор премигна и избегна погледа на капитана си. Но за тази цел той трябваше да се загледа в прекрасно обзаведената стая — във внимателно подреденото богатство, което Кенит бе наредил единствено с тази цел. В цялата каюта нямаше място, където погледът да не получи основания за алчност.
Но в същината на Соркор се криеше повече предпазливост, отколкото Кенит бе очаквал. Тъмните му очи отново подириха светлоокия взор на капитана му.
— Вие говорите разумно. Аз не мога да посоча причина да не се съглася с вас. Но зная, че това не означава, че причина не съществува. — Той тежко опря лакти върху масата. — Говорете открито. Какво трябва да направим, за да се сдобием с тези неща?
— Да се осмелим — лаконично отвърна Кенит. Пламъчето на победата не му позволяваше да стои спокойно. Той бе успял да привлече помощника си, дори и ако самият Соркор още не го осъзнаваше.
В израз на обзелото го нетърпение капитанът се надигна и с чаша в ръка започна да обхожда малката каюта.
— За начало привличаме възхищението и фантазията им с онова, което се осмеляваме да правим. Ние ще натрупаме богатства, да, но ще го направим по удивителен начин. Виж, Соркор. Не е нужно да ти показвам карта. Целият търговски поток, идващ от Джамаилия и Южните земи трябва да мине през нас на път за Бингтаун, Калсид и всички територии отвъд. Не е ли така?
— Разбира се. — Помощник-капитанът сбърчи чело в усилие да открие връзката между този очеваден факт и продължаващия разговор. — Никой кораб не може да прекоси разстоянието между Джамаилия и Бингтаун, освен ако не мине покрай пиратските острови. Освен ако на борда му не плават безумци, склонни да преминат Отвън и да рискуват водите на Дивото море.
Кенит кимна одобрително.
— Това означава, че корабите и капитаните разполагат само с два избора. Те могат да се насочат към Външния проход, където бурите на Дивото море са най-ожесточени, змиите най-стръвни, а пътят — най-дълъг. Или могат да се насочат през Вътрешния проход, където трябва да се изправят срещу коварни канали, течения и пирати. Така ли е?
— И змии — настойчиво изтъкна Соркор. — В днешно време змиите във Вътрешния проход почти не отстъпват по бройка на онези Отвън.
— Да. Прав си. И змии — призна Кенит. — Представи си, че ти си капитан на малък търговски кораб и ти предстои да направиш този избор. И че при теб идва човек, който ти казва: Господине, срещу известно заплащане, аз мога да ви осигуря безопасен преход през Вътрешния проход. Аз разполагам с навигатор, който познава теченията и каналите като петте си пръста, и освен това мога да ви гарантирам, че никой пират няма да ви обезпокои по пътя ви. Какво би казал?
— Ами змиите? — веднага попита Соркор.
— За тях бих добавил, че в бурните Външни води те са много по-опасни и по-многобройни. И бих предложил да го придружава кораб с опитни стрелци и Балеев огън, който съд при нужда ще му предостави възможност да избяга от змиите. Какво би рекъл тогава?
Соркор присви очи със съмнение.
— Бих ви попитал за цената.
— Именно. И аз бих поискал солена цена, но ти би бил склонен да я платиш. Защото ти просто ще прибавиш тази солена цена към стойността на стоките си в края на пътуването си. Защото ти ще знаеш, че успехът на това пътуване ще бъде гарантиран и че ще успееш да ги продадеш. Да платиш за успеха е много по-добре от пътуване, за което не си заплатил нищо, но рискуваш не само неуспех, а и живота си.
— Няма да проработи — веднага каза Соркор.
— И защо?
— Защото останалите пирати ще ви убият, ако издадете тайната на каналите ни. Или ще ви позволят да придружите някой тлъстичък кораб, за да се нахвърлят върху двата съда. Защо просто да седят и да ви позволят вие да получите всичките пари?
— Защото всички те също ще получат определен дял. Парите от всеки преведен кораб ще се събират в общ приход, от който всеки ще получава процент. Освен това ние ще накараме прекупвачите да обещаят, че няма да има повече нападения срещу нас или градовете ни. Така нашият народ ще може да спи спокойно нощем и да знае, че бащите и братята им ще се върнат при тях. И че няма да има сатрапски съдове, които да заплашват градовете им и да ги отвличат в робство. — Кенит помълча. — Виж ни сега. Ние си прахосваме животите, преследвайки корабите им. Когато пленим някой, следва кръвопролитие, понякога напразно. Понякога корабът им потъва с все товара. Понякога се сражаваме с часове, само за да станем горди собственици на трюм, пълен с памук или някакви други безполезни боклуци. В същото време корабите и войниците на сатрапа нахлуват в поселищата ни и завличат в робство всички онези, които не са успели да избягат — за отмъщение на пиратската ни дейност. Сега погледни моето предложение. Вместо да рискуваме да нападаме всеки десети кораб, при което плячката пак не е гарантирана, ние бихме могли да получаваме дял от товара на всеки кораб, който преминава през нашите води. Ние ще придобием пълен контрол над този проход. И всичко това без никакви рискове извън обичайните за един моряк. В същото време домовете и близките ни са в безопасност. Богатствата, които натрупаме, си остават за нас.