В очите на Соркор бавно изгряваше идея.
— И ще забраним робовладелските кораби. Ще убиваме онези, които търгуват с хора. Робовладелци няма да се допускат да плават през Вътрешния проход.
Кенит бе връхлетян от момент раздразнение.
— Но нали най-голямата печалба ще идва именно от техните кораби. Робовладелците ще бъдат онези, които ще плащат най-много, за да прекосят бързо и безпроблемно, с жив и здрав товар. Процентът от стоката им, който…
— Говорим за хора — остро го прекъсна Соркор. — Това са жени и деца, а не стока. Ако някога бяхте стъпвали на борда на подобен кораб… и нямам предвид на палубата, говоря да стоите окован в трюма… не бихте говорили за стока. Не. Никакви робовладелци, Кенит. Те ни превърнаха в това, което сме. Ако искаме да променим това, трябва да започнем да им причиняваме онова, което те причиняват на нас. Да отнемаме животите им. Има и друго. Те не просто са зли, те привличат змиите. Точно вонята на робовладелческите кораби привлича змиите в нашите канали. Когато се отървем от техните съдове, може би змиите също ще си идат. Гръм и мълнии, капитане, те привличат змиите досами бреговете ни, като ги угощават с мъртви роби. Освен това те пренасят зараза. В онези зловонни и претъпкани трюмове се зараждат болести, каквито не сме виждали. Всеки път, когато робски кораб спусне котва, със себе си той донася зараза. Не. Без робовладелци.
— Така да бъде — меко се съгласи Кенит. — Без робовладелци.
Той не бе подозирал, че в главата на Соркор се крие идея, още по-малко, че помощникът му е способен на подобно увлечение. Това го накара да погледне към заместника си с нови очи. Можеше да се наложи да се отърве от него. Не точно сега, може би не и в близкото бъдеще. Но беше вероятно да настъпи момент, в който Соркор вече нямаше да му бъде полезен. Кенит мислено си отбеляза да не го включва в дългосрочните си планове.
— Ти си прав, разбира се — с усмивка продължи капитанът. — Сигурен съм, че мнозина от нас ще се съгласят с теб. Подобна идея ще им се стори привлекателна. — Той кимна отново в привиден размисъл. — Да, няма да допускаме търгуващи с роби. Но до всичко това има още много време. Ако предоставим подобни идеи сега, никой не би ни обърнал внимание. Те ще кажат, че това е невъзможно. Или всеки ще реши да изпробва метода лично, при което ще възникне съперничество между отделните кораби, а ние не искаме това. По тази причина разговорът ни трябва да си остане между нас. Няма да отваряме дума за това, преди всички пирати от островите да са се убедили в качествата ни и да гледат към нас с готовност.
— Разумно — съгласи се Соркор след моментен размисъл. — А как ще ги накараме да погледнат към нас по такъв начин?
Най-сетне. Въпросът, към който Кенит го бе отвеждал. Капитанът бързо се върна до масата и си наложи да помълчи, за да проточи момента. Той постави чашата си върху масата и отпуши бутилката, за да напълни отново онази на Соркор. В своята, почти пълна, той само доля.
— Като ги накараме да повярват, че ние сме способни на невъзможното. Като вършим неща, които всички останали сочат за непостижими. Като например да заловим жив кораб и да го използваме като свой.
Соркор се навъси насреща му.
— Кенит, това е лудост. Никой обикновен съд не може да залови жив кораб. Те са прекалено бързи. Чувал съм, че самият жив кораб умеел да открива безопасния път сред канал и да го съобщава на кормчията си. Те са в състояние да усещат всички нюанси на вятъра, да улавят и използват полъх, който би оставил неподвижен някой обикновен кораб. Дори и по някакъв начин да успеем да вземем на абордаж такъв кораб и да успеем да избием екипажа, самият съд няма да ни бъде от полза. Тези кораби плават само за членовете на семейството си, а на останалите се противят. Плененият жив кораб или се разбива в най-близките скали, или просто се преобръща с дъното нагоре. Сетете се за онзи прокълнат кораб… Онзи, който полудял и се обърнал срещу собственото си семейство и срещу екипажа си. Той се преобърнал и удавил всички на борда. И не веднъж, а три пъти, така съм чувал. Последния път, когато го намерили, той плавал обърнат в устието на бингтаунското пристанище. Някои казват, че призраците на екипажа го върнали у дома, а други — че корабът сам се върнал, за да покаже на Търговците стореното. Те го извлекли на сушата и го оставили там. Парий. Така му беше името. Парий.