— Справедливо — рязко заяви Кенит. Той умееше да разбира кога повратната точка в един разговор е настъпила. — Така да бъде. За всеки жив кораб по един превозвач на роби.
Хладът изпълваше Уинтроу. Усещането се бе зародило в стомаха му и бе плъзнало из цялото тяло. И го караше да се тресе. Той мразеше усещането, защото то караше гласа му да трепери и да звучи като хлапе, което е на път да се разплаче. В действителност той се опитваше да говори спокойно и разумно, както го бяха учили. Както го бяха учили в обичния му манастир. Споменът за просторните каменни зали, изпълнени с покой, изникна неканен. Но Уинтроу не успя да извлече утеха от тези си мисли; споменът само го натъжи още повече. Той не се намираше в манастира, а в трапезарията на родния си дом. Блестящата маса от златист дъб, ниските столчета и възглавниците, които я заобикаляха, картините на кораби и предци — всичко това му напомняше, че той се намира в Бингтаун.
Уинтроу преглътна бавно и се постара да успокои гласа си. Той местеше поглед между майка си, баща си и баба си. Четиримата седяха на една и съща маса, но близките на Уинтроу се бяха струпали в единия край, като съдии. Може би действително беше така. Може би те наистина се бяха струпали, за да го съдят.
Той си пое дъх.
— Вие ме изпратихте да се уча за жрец, когато това не беше мой избор. — Уинтроу отново започна да мести поглед между лицата им. Той се опитваше с тяхна помощ да извика спомени от онзи съкрушителен ден. — Ние стояхме точно в тази стая. Аз се бях вкопчил в теб, майко, и обещавах винаги да слушам, стига да не ме изпращаш. Но ти ми каза, че трябвало да ида. Каза ми, че съм бил първороден син, обречен на Са от мига, в който съм изплакал първия си дъх. Ти каза, че не би могла да нарушиш обещанието си към Са, и ме предаде на странстващия свещеник да ме отведе до манастира в Кал. Нима не си спомняш? Ти, татко, тогава стоеше край прозореца. Денят бе тъй ярък, че когато погледнех към теб, виждах само черна сянка, очертана на фона на светлината. В онзи ден ти изобщо не продума. Ти, бабо, ми каза да бъда смел и ми даде няколко сладки за из път, загърнати в кърпа.
Той отново се загледа в лицата им. Погледът му търсеше да открие някакви следи от смущение, от вина — следи, които биха показали, че в онзи момент те са осъзнавали извършената срещу него неправда. Подобни неща той откриваше единствено върху лика на майка си. Уинтроу не спираше да се опитва да улови погледа ѝ, да я накара да изрече мислите си. А очите на майка му неизменно се насочваха към баща му — неподвижен и несмутим като статуя.
— Аз сторих онова, което вие поискахте от мен да сторя — продължаваше Уинтроу, макар гласът му да звучеше слаб. — Напуснах дома си и последвах един непознат. Пътят до манастира беше тежък, а когато най-накрая пристигнах, аз се озовах на напълно чуждо място. Но останах и положих усилия. И след време това чуждо място се превърна в мой дом. Тогава осъзнах, че решението ви е било правилно.
Чудати бяха спомените му от първото съприкосновение с жреческия живот; допир с нещо необичайно и същевременно неоспоримо правдиво. Следващите си думи Уинтроу изрече насълзен.
— Обичам да служа на Са. Научих толкова много, израснах толкова много — по начин, който дори не бих могъл да ви опиша. И зная, че се намирам в самото начало, че всичко тепърва започна да се разгръща пред мен. Сякаш… — Той заекна, търсещ подходяща метафора. — Като по-малък ми се струваше, че животът е красив подарък, обвит в скъпа хартия и панделки. И аз му се радвах, дори и в действителност да бях познал само външността на дара. А някъде през последната година аз най-сетне осъзнах, че под хартията се крие нещо още по-красиво. Погледът ми започва да прониква отвъд, в самата същина на красотата. Намирам се на ръба. Не мога да спра сега.
— Ние допуснахме грешка — неочаквано призна баща му. Сърцето на Уинтроу трепна облекчено. Трепет, оказал се прибързан, защото капитанът продължи: — Още тогава аз знаех, че не бива да те изпращаме. Тогава стоях, мълчах и позволих на майка ти да изпълни желанието си, защото това изглеждаше толкова важно за нея. Тогава Силдин беше малък, но вече се проявяваше като дързък. И аз знаех, че пак ми остава наследник.
Кайл се надигна от масата, прекоси стаята и отново застана до прозореца — както в онази утрин преди години. И поклати глава на себе си.
— А излиза, че е трябвало да последвам инстинктите си. От самото начало знаех, че решението е погрешно. И така се оказа. Настъпи време, когато аз и семейството се нуждаем от млад син, който да заеме мястото си на семейния кораб, а не сме готови. Силдин е още прекалено малък. Ако всичко това се бе случило две години по-късно, дори една, аз бих го взел на борда. — Той отново се обърна с лице към другите. — Всички ние си причинихме това. И всички ние ще трябва да понесем мълчаливо болката от отстраняването на тази грешка. Това означава, че жените ще трябва да се оправят сами в продължение на още една година. По някакъв начин кредиторите ни трябва да бъдат убедени да чакат. И освен това трябва да направите всичко необходимо, за да извлечем печалба от имотите си. Онези, които не носят приходи, трябва да бъдат продадени, за да не ни обременяват повече. За мен това означава още една година в открито море. Мъчителна година, защото ще трябва да плаваме бързо и да търгуваме с възможно най-доходоносната стока. А за теб, Уинтроу, това ще означава, че ще разполагаш само с една година, в която да научиш нещата, които би трябвало да усвояваш през последните пет. Една година, в която да станеш мъж и моряк.