Докато говореше, Кайл отново бе започнал да крачи и да отброява цели и заповеди върху пръстите си. Уинтроу разбра, че по такъв начин баща му се обръща към своя помощник на борда, когато му изрежда наложителните задачи. В момента насреща им стоеше капитан Хейвън, привикнал към безпрекословно подчинение. Тъкмо заради този му навик следващите думи на сина му щяха да го изненадат.
Уинтроу внимателно измести стола си назад и се изправи.
— Аз се връщам обратно в манастира. Имам малко багаж, така че няма да се нуждая от помощ в приготвянето му. Тук сторих всичко, което можех да сторя. Заминавам днес. — Той огледа останалите. — На тръгване обещах на Вивачия, че ще изпратя някой да прекара остатъка от деня с нея. Съветвам ви да събудите Алтея и да я изпратите.
Лицето на баща му почервеня в прилив на гняв.
— Сядай и престани да дърдориш нелепици — кресна той. — Ще правиш каквото ти се казва. Това ще бъде първият урок, който трябва да усвоиш.
Уинтроу си помисли, че цялото му тяло се тресе от ударите на сърцето му. Нима той се страхуваше от собствения си баща? Да. Цялата му дързост бе необходима, за да се удържа изправен. Той не можеше да изрече нищо. И все пак, докато стоеше загледан в кървясалите очи и не помръдваше срещу приближаването на побеснелия, една частица от него бе останала спокойна. И тя отбелязваше уплаха, признаваше го, но след това допълваше, че става дума само за физически страх от физически неща. Тази идея заплени целия му разсъдък; не му остана внимание, което да насочи към майчиния си писък, предшестван от думите:
— Кайл, недей, моля те, просто поговори с него, недей, моля те!
Едновременно с това се разнасяше заповедническият глас на баба му, ожесточен крясък:
— Това е моят дом и аз няма да търпя…
Тогава юмрукът се сблъска с лицето му, съпроводен от оглушителен трясък. Уинтроу се свлече мигновено и същевременно съвсем бавно, удивен, а може би засрамен, че не е повдигнал ръка, за да се защити, нито е помръднал. Той бе зает да размишлява.
Физически страх. А има ли друг тип страх? И на какво трябваше да бъде подложен Уинтроу, за да го изпита? Тъй разсъждаваше младият жрец.
Тогава плочките на пода полетяха към него, за да го блъснат — твърди и хладнеещи напук на горещината на деня. Загубата на съзнание приличаше на сливане с пода, същото усещане, каквото Уинтроу бе изпитал на борда на кораба, само че подът мислеше единствено за чернота.
Уинтроу сподели мисълта му.
Глава десета
Сблъсъци
— Няма да търпя подобно нещо, Кайл!
Крясъкът на майка ѝ отекна ясно, отразен от каменната зала. Резкостта му накара Алтея да прогони главоболието си. Тя постъпи по сходен начин и с ожесточението си, припламнало при дочуването на онова омразно име. Не, тя трябваше да бъде внимателна. За начало трябваше да определи водите.
Алтея забави крачка в коридора.
— Той е мой син и аз ще го възпитавам по начин, който аз сметна за добър. В момента може да изглежда грубо, но колкото по-бързо той се научи да слуша, толкова по-лесно ще му бъде на кораба. Когато отвори очи ще видиш, че не е сериозно наранен. По-скоро шокиран.
Дори Алтея можеше да долови нотката на притеснение в гласа на Кайл. А онзи приглушен звук очевидно представляваше ридаенето на сестра ѝ. Какво ли беше причинил той на малкия Силдин? Девойката бе връхлетяна от пристъп на отврата, който я подтикваше да избяга от тази дребнавост и да иде… Но къде можеше да отиде? При кораба? Той вече не представляваше нейно убежище. Тя спря, за да изчака отвращението да отмине.
— Това не беше възпитаване, а побойничество, което няма място в дома ми. Снощи бях склонна да проявя известно снизхождение към теб. Всички бяхме преживели тежък ден, а Алтея се бе появила в немислим вид. Но да прибягваш до подобно нещо под собствения ми покрив, между близки роднини… няма да търпя. Уинтроу вече не е дете, Кайл. А дори и да беше, боят не би променил нищо. Той не се тръшкаше, а се опитваше да ти обясни собствения си възглед. На дете, учтиво изразяващо мнението си, не се отвръща с бой. Също както с възрастните.