О. Хенри
Вълшебният профил
Халифи от женски пол рядко се срещат. Жените са си Шехеразади — по рождение, по наклонности, по инстинкт и по устройство на гласните струни. Всеки ден стотици хиляди везирски щерки разказват хиляда и една приказки на своите султани. Но онези, които са непредпазливи, се запознават някой ден с коприненото въже.
На мен обаче ми се случи да чуя разказ за една халифка. Тази приказка не е съвсем арабска, защото в нея е въведена Пепеляшка, която се е подвизавала с кухненския парцал в друга епоха и в друга страна. И тъй, ако не възразявате против това смесване на времената (което, струва ми се, ще внесе източнощатски колорит), да започнем.
В Ню Йорк има един стар и прастар хотел. Виждали сте го на гравюри по списанията. Той е бил построен… чакайте да видим… да, по времето, когато отвъд Четиринадесета улица не е имало нищо друго освен старата индианска пътека към Бостън и кантората на Хамърстийн. Скоро този стар хотел ще бъде разрушен. И когато започнат да разбиват масивните стени и тухлите се засуркат с грохот по улеите, на съседните улици ще се струпат тълпи от граждани, които ще проливат сълзи над останките на така скъпия за тях старинен паметник. В Нови Багдад гражданското чувство е високо развито; и най-много сълзи ще пролива, и най-високо ще ругае иконоборците този гражданин (родом от Тера Хоут), чиито най-скъпи спомени за хотела се свеждат до това, как в 1873 година е бил изритан от безплатната закуска, дадена в същия хотел.
В него винаги отсядаше госпожица Маги Браун. Госпожица Браун беше кльощава шейсетгодишиа жена, която ходеше с черна рокля, добила червеникав цвят, и с чанта, направена от кожата на онова изначално животно, което Адам е решил да нарече алигатор. Тя винаги наемаше в хотела малкото апартаментче — приемна и спалня — на последния етаж — цена два долара на ден. И докато живееше там, всеки божи ден при нея се стичаше непрекъснат поток от посетители, остроноси, тревожни, вечно бързащи. Защото Маги Браун заемаше по богатство трето място между всички жени в света; а тези безпокойни господа бяха само богати борсови посредници и бизнесмени, които се мъчеха да измъкнат от бабичката с праисторическата чанта някое заемче от пет-шест милиона.
Стенографка и машинописка в хотел „Акропол“ (ето че изтървах името) беше госпожица Айда Бейтс. Тя приличаше на творение от гръцката класика Съвършена красота. Някакъв стар галантон, искайки да изрази уважението си към една дама, бе казал: „Да се любиш с нея, е все едно да завършиш хуманитарни науки.“ Така. А само един поглед към тъмните коси и спретнатата бяла блузка на госпожица Бейтс се равняваше на пълен курс задочно обучение, по която и да било дисциплина. От време на време тя ми преписваше едно-друго на машината и понеже отказваше да взема пари предварително, свикна да гледа на мен като на приятел и свое протеже. Тя бе неизменно мила и добросърдечна и дори търговците на оловно белило и вносителите на кожи не смееха в нейно присъствие да прекрачат границата на благоприличието. Целият щат на „Акропол“ мигновено би скочил в нейна защита — от собственика, който живееше във Виена, до главния портиер, който от петнайсет години бе прикован на легло.
Един ден, минавайки край санктум Ремингториум на госпожица Бейтс, видях на нейното място нещо чернокосо — несъмнено одушевено, — което чукаше с два пръста на машината. Отминах, като си мислех колко преходно е всичко земно. На другия ден излязох в двуседмична отпуска. Когато се завърнах, отбих се във фоайето на „Акропол“ и ми стана мило, като видях госпожица Бейтс, все тъй класическа, безупречна и приятна, която тъкмо покриваше машината си. Работното й време беше свършило, но тя ме покани да седна за минутка на стола за диктуване. Госпожица Бейтс обясни отсъствието си от „Акропол“ и последвалото завръщане приблизително по следния начин:
— Е, драги, как ви върви писането?
— Слаба работа — отвърнах аз. — Почти както печатането.
— Искрено ви съчувствувам — каза тя. — Хубавият машинопис е най-важното нещо в един разказ. Липсвах ви, нали?
— Не познавам човек — отговорих аз, — който да умее по-добре от вас да разположи токите на коланчето, точката и запетаята, гостите на хотела и фуркетите. Но за съжаление и вас ви нямаше. Един ден видях на вашето място някаква дъвка.
— Аз тъкмо се готвех да ви разкажа какво се случи — каза госпожица Бейтс, — но вие ме прекъснахте. Вие, разбира се, сте чували за Маги Браун, която отсяда тук. Между другото, тя има четиридесет милиона. А живее в една квартира в Джързи за десет долара. И винаги има на ръка повече пара, отколкото десет кандидата за вицепрезидентското място. Не зная дали ги носи в чорапа си или другаде, но зная, че е много известна в онази част на града, където се кланят на златния телец.