Заобиколих басейна и се приближих до нея. Тя продължаваше да стои като статуя, ръцете й бяха отпуснати в скута. Вече можех да доловя аромата на парфюма й. Не бих могъл да го назова по име, но беше хубав парфюм. От тези, които бързо ти завъртат главата.
Внезапно сърцето ми заблъска в гръдния кош, устата ми пресъхна. Стоях на крачка зад нея и чаках. Имах чувството, че всеки момент ще пипна оголена жица, убийствен ток ще премине по тялото ми и няма да мога да се откъсна от нея. После главата й се повдигна, лицето й започна да се извръща към мен. Поех я в прегръдката си и устните ни се сляха. Бях улучил точно настроението, което ми трябваше. Цели пет секунди не помръднахме. Полуотворените й устни бяха твърди, дъхът й леко докосваше гърлото ми. Пет секунди. Време, достатъчно да усетя великолепието на младото стегнато тяло, плътно притиснато до моето, нежната ръка, увила се около врата ми, пръстите на другата, вплели се в моите… После рязко ме отблъсна. Китките й наистина бяха стоманени.
Погледнахме се в очите. Нейните — пъстри и със странни лилави оттенъци — бяха равнодушно спокойни като гладката вода на басейна.
— Винаги ли работиш с такава бързина? — попита тя и пръстите й леко докоснаха устните ми.
Тежестта в гърдите ми беше толкова голяма, че с мъка си поемах дъх. Когато все пак успях да проговоря, всяка жаба би завидяла на гласа ми.
— Стори ми се, че точно с това трябва да започнем — рекох. — Някой друг път ще продължим.
Тя преметна крака през парапета и се изправи. Тъмнокосата главица стигаше точно до рамото ми. Стоеше много изправена и малко вдървена.
— Може би — отлепиха се устните й. Миг по-късно вече се отдалечаваше. Гледах след нея. Тялото й бе стройно и грациозно. Не се обърна. Гледах я, докато изчезна в къщата. После седнах на парапета и запалих цигара. Ръцете ми бяха „стабилни“ като лист трепетлика.
Прекарах целия следобед там, край басейна, в който плуваха водни лилии. Нищо не се случи. Никой не дойде при мен. Никой не ме наблюдаваше през прозорците. Разполагах с всичкото време на света да обмисля това, което ми предстоеше вечерта — да се изплъзна на пазачите и кучето, да се прехвърля незабелязано през високата стена, да отворя сейфа. И пет минути не отделих на подобни мисли. Защото мислех за Вида Ръкс Когато слънцето се плъзна зад високите борове и сенките им по поляната се удължиха, аз продължавах да мисля за Вида Ръкс. За същото мислех и когато от къщата излезе Паркър и тръгна към мен.
Гледах го тъпо, просто защото го бях забравил. Сякаш никога не бе съществувал. Такова беше влиянието й.
— Време е да се прибереш — рязко рече той. — Ще повторим всичко още веднъж, после ще вечеряме. Искам да тръгнем около девет, тогава луната е най-удобна за нас.
Влязохме в къщата. Нямаше я в хола, нямаше я и във всекидневната, където ни очакваше Горман. Все се ослушвах, но къщата беше тиха и замряла като морга.
— Кинжалът ще носи Доминик — рече Горман. — Ще ви го подаде, като се покатерите на стената. Внимавайте с него, не искам да го одраскате някъде…
Паркър ми подаде ключа за задния вход, после отново се надвесихме над архитектурната скица.
— Имам да вземам още двеста долара, преди да хлътна там — напомних на Горман аз. — Не е зле да ги получа още сега.
— Доминик ще ви ги даде заедно с кинжала — отвърна дебелият. — Доста от моите парички преминаха в джоба ви, преди да сте свършили каквото и да било, мистър Джаксън. Преди да се разделя с останалите банкноти, ще се наложи да се потрудите.
— Окей — усмихнах му се аз. — Само че няма да прескоча стената без тях.
Очаквах да я видя на вечеря, но тя не се появи. По време на вечерята изведнъж открих, че трябва да зная къде е, просто трябва. Небрежно подхвърлих, че в градината съм видял едно момиче. После попитах дали тя е госпожица Ръкс и защо не се храни с нас.
Паркър пусна вълча усмивка, кокалчетата му отново побеляха. Тъкмо се накани да избухне и ръката на Горман легна върху рамото му.
— Не се вълнувай, Доминик.
Не ми хареса мутрата на Паркър, бутнах стола и се изправих. Беше толкова бесен, че като нищо можеше да ми забие един. А аз не обичам да ме удрят седнал. Дори когато насреща ми е девственица като Паркър.
— Нает си да свършиш определена работа, Джаксън — рече той и ми отправи злобен поглед през масата — Затова не си навирай проклетия нос в неща, които не те засягат! Госпожица Ръкс не желае да има нищо общо с дребен мошеник като теб и аз ще се погрижа желанието й да бъде изпълнено. Повече не желая да чувам името й от устата ти!
Не реагирах, както би трябвало да реагирам, само заради онова, което стана край басейна: