Изритах Нед встрани от себе си, застанах на коляно и зачаках. По съвсем очевидна причина — дулото на револвера 45-и калибър беше насочено право в гърдите ми, при това изглеждаше като 240-милиметрова гаубица.
— Не мърдай! — рече Хари с писклив от изненадата глас.
Не мръднах. Зад гърба ми Нед започна да дава признаци на възстановяване.
— Какво става, по дяволите? — Лицето на Хари не блестеше с интелигентност, но в замяна на това тялото му беше като на борец тежка категория.
Не моожех да мисля за нищо друго освен за бомбата в сейфа.
— Дръж го под око, Хари! — дрезгаво извика Нед. — Ей сега ще си поема дъх. Това е същото копеле, нали ти казах?
Хари ме зяпна, пръстът му обра луфта на спусъка.
— По-добре да повикаме ченгетата — промърмори той. — Добре ли си, Нед?
Нед отправи една ругатня, която вероятно включваше и двама ни, после тежкият му ботуш влезе в съприкосновение с ребрата ми, преди да успея да реагирам. Проснах се по очи на килима и предполагам именно това ми спаси живота.
Бомбата експлодира.
Трясъкът достигна до съзнанието ми някак отдалеч, ослепителна светлина прогори зениците ми, мощна вълна горещ въздух ме залепи за стената, отгоре ми се посипаха парчета мазилка и счупени стъкла. Цялата къща се разтресе.
Открих, че конвулсивно стискам фенерчето, което бях изпуснал, за да се вкопча в Нед. Знаех, че трябва да си плюя на петите веднага, но първо трябваше да видя какво е станало с пазачите. Нямаше причини за безпокойство. В момента на взрива и двамата бяха точно на пътя на тежката стоманена врата, изтръгната от пантите си. Нед го познах по ботушите. Хари изобщо не можах.
Промъкнах се през разбягате френски прозорци и стъпих на терасата. Бях жестоко натъртен от юмручния бой и взривната вълна, бях прежълтял от страх, но все пак можех да мисля.
Ще изиграя Горман, преди той да ме е изиграл. След взривяването на адската машина не изпитвах никакви терзания.
Довлякох се до каменната птица, която пазеше стълбището. Не зная как се покатерих до мястото, на което крилата се сливаха с тялото, но го сторих. Пъхнах пудриерата в малката дупка между крилата и с пъшкане се спуснах обратно. В следващия миг вече тичах към стената, зад която ме чакаше Паркър.
Краката ми се огъваха като гумени, ушите ми пищяха. Разстоянието през поляната до стената ми се виждаше огромно, не бях сигурен, че съм в състояние да го преодолея.
Луната беше изплувала иззад къщата и поляната бе залята от сребриста светлина. Виждаше се всяко стръкче трева, всяко цвете, виждаха се дори камъчетата по пътеката. Всичко се виждаше. Но аз виждах само едно — огромния вълк, който се носеше насреща ми със скоростта на експресен влак.
Нададох рев, който положително се е чул чак в Сан Франциско. Първата ми реакция беше да си плюя на петите, но после се овладях и се обърнах с лице към звяра. Снишен а настръхнал, той се хлъзгаше по тревата насреща ми, очите му светеха като разпалени въглени, зъбите му проблясваха в бяло и оранжево под бледите лъчи на луната. Още го сънувам това куче и когато това стане, неизменно се събуждам облян в студена пот и ръце около гърлото. Спря като заковано на десетина метра от мен, снижи се ниско в тревата и замръзна като статуя. Аз също останах на мястото си, коленете ми трепереха, потта капеше по земята в краката ми, страхувах се дори да дишам. Знаех, че ще ме нападне в секундата, в която помръдна.
Гледахме се втренчено поне десетина секунди. На мен лично ми се сториха сто години. Виждах как опашката му се изпъва, а задните му крака се свиват за скок. После в ушите ми звънна остър изстрел на автоматичен пистолет и куршумът бръмна край главата ми. Кучето се претърколи, от раззинатата му паст се разнесе остро квичене, огромните му зъби безсилно защракаха във въздуха.
Нямах време за оглед. Откъм стената проблесна електрическо фенерче и аз хукнах натам колкото ме държат краката. Покатерих се по въжето с последните остатъци от силите си и тежко тупнах оттатък.
Паркър ме грабна през кръста и ме повлече към колата. Напъхах се вътре и той потегли в момента, в който затръшнах вратата след себе си.
— Карай! — изревах. — По петите ни са! Има кола и ще ни настигнат!
Исках да го шашна, за да ле ми задава въпроси. Поне на първо време, после ще бъдем достатъчно далеч, за да изяви желание да се връщаме. Шашнах го.
Караше по стръмнината надолу като бесен. Признавам, че кара отлично. Не разбрах само защо не се върнахме обратно по планинския път. Пое право надолу към равнината, вземаше завоите със сто и двайсет, на един-два пъти замалко не изхвръкнахме в пропастта.
Когато стигнахме в равното, той изведнъж натисна спирачките, колата поднесе и спря край банкета. Лицето му беше на луд човек.