— Взе ли я? — изрева той и ме сграбчи за реверите. — Къде е, да те вземат мътните? Къде е?
Сложих ръка в средата на гърдите му и го бутнах назад с такава сила, че за малко не изхвръкна от колата.
— Мръсни копелета! — ревнах на свой ред аз. — Мръсни, откачени копелета с проклетите си бомби! Едва не ме убихте!
— Взе ли я? — повтори през зъби той, а побелялото му от напрежение юмруче се стовари върху волана.
— Бомбата й видя сметката! — рекох. — Това стана, щото сте много умен! Всичко хвръкна по дяволите — и сейфът, и проклетото му съдържание!
Той понечи да се нахвърли отгоре ми, но аз го приспах с отмерен удар точно в основата на носа.
ПЕТА ГЛАВА
На влизане във всекидневната улових за миг образа си в огледалото над камината. Целият бях в мазилка, косата ми стърчеше, ръкавът ми висеше от-пран, през скъсания панталон надничаше голото ми коляно. Сякаш това не беше достатъчно, от цепнатата ми вежда течеше кръв, а вратът ми започваше да се оцветява в хубав пурпурен цвят от сабления удар на Мед. Бях метнал на рамо елегантния Паркър и сигурно не беше трудно да се разбере, че сме имали известни неприятности.
Горман седеше неподвижно в едно кресло с лице към вратата. Големите му ръце почиваха на облегалките. Когато ни видя, пръстите му побеляха — сякаш искаха да смачкат дървото под себе си. Но лицето му остана каменно.
До камината седеше Вида Ръкс Седеше изправена и малко вдървена, със силно стиснати устни и широко отворени, но някак празни очи. Беше облечена в рокля с гол гръб, чисто бяла, от онези, които се задържат върху тялото сякаш по някакъв каприз на съдбата. Рокля, която дори и най-разсеяният мъж поглежда внимателно.
Свалих Паркър от рамото си и го тръснах на дивана. Нито Горман, нито Вида проявиха желание да отворят уста. Напрежението в стаята просто можеше да се пипне с ръка.
— Нахвърли се отгоре ми и бях принуден да му друсна един — промърморих аз, без да се обръщам към никого конкретно, а след това се заех да изтупвам дрехите си.
— Взе ли я? — попита Горман, без да поглежда към Паркър.
— Не.
Отидох до бюфета, сипах си едно питие и се настаних в стола насреща им. Не трябваше да се връщам тук, много добре съзнавах това. Трябваше да се освободя от Паркър, да взема пудриерата, след като нещата се уталожат, и да действам сам. Беше далеч по-сигурно, но ме лишаваше от възможността да видя отново момичето в бяло насреща си. Все още изпитвах усещането, че не ми се иска да стане така.
Горман не се помръдна. Ръчките на креслото проскърцаха под натиска на пръстите му. Хвърлих бърз поглед към Вида. Беше поотпусната, бузата й леко потрепваше и издърпваше едната страна на устата й в нервен тик.
Пресуших чашата на един дъх Имах нужда от това питие. Едновременно с потракването на стъкленото дъно върху масата се размърда и Паркър. Тихо простена и направи опит да се изправи. Никой не му обърна внимание. Сякаш беше потънал в морето.
— Не успях да я взема и ще ви кажа защо — обърнах се към Горман аз. — Още от самото начало започнахте с номера. Двамата с вашия изнежен съдружник нямахте кураж да приберете пудриерата сами, затова измислихте този мъдър план. Избрахте мен за баламата, който трябва да бъде накиснат, в случай че нещата не потръгнат. Идеята ви не беше лоша, признавам това Малко сложна, но не лоша. Можеше и да се получи. Не стана, защото вие знаехте всички отговори, но ги запазихте за себе си. Избрахте мен просто защото съм в деликатно положение. Разбрали сте без особен труд, че ченгетата само чакат подходящ момент да ме спипат натясно. Открили сте, че съм на нулата и бих приел всяко предложение, което ще ми донесе някой и друг долар.
Единствената ви грешка беше, че не си направихте труда да проверите докъде бих стигнал, за да се докопам до тези пари. Знаели сте, че съм замесен в някоя и друга подозрителна сделка, но въпреки това не посмяхте да сложите картите на масата и да ми кажете направо, че искате да открадна нещо от касата на Брет. Вероятно сте си мислили, че при подобно предложение ще ми се подкосят краката и ще хукна да се оплаквам на ченгетата. Нямаше да го сторя, Горман. За хиляда долара щях да отворя сейфа, без да ми мигне окото, но вие не проявихте достатъчно прозорливост.
Вида направи рязко движение. Не успях да разбера какво означаваше то — предупреждение или просто нервен жест.
— Сигурно не си въобразявате, че преглътнах басните за сомнамбулски разходки и разни скъпи кинжали, нали? — продължих аз. — Бях сигурен, че пудриерата е собственост на Брет, а вие желаете да я притежавате по неизвестни за мен причини. Не ми пукаше, имах нужда от мангизите и толкоз. И тук не проявихте достатъчно прозорливост. Ако бяхте ми казали, че в калъфа на кинжала има бомба, аз щях да зная какво да правя. Но вие си траехте. Затова ми се вдигна кръвното, когато разбрах какво тиктака в джоба ми. Всичко стана много бързо. В момента, в който чух тиктакането, в кабинета връхлетя единият от пазачите. Тъкмо бях отворил сейфа. Мислех само как да се отърва от проклетата бомба. Хвърлих я в сейфа, затворих вратичката и се обърнах да посрещна пазача, който връхлиташе отгоре ми. Зърнах за миг пудриерата, но не успях дори да я докосна. Остана си вътре. Щях да се оправя с пазача, но се появи и другият.