— Още не, но няма къде да мърда.
Гласът му звучеше уверено, прекалено уверено.
— В съзнание ли е?
— Не знам и не ме интересува. Отивай да си лягаш!
Тя отново се приближи до мен. Бялата рокля я нямаше, беше пак с жълтите си шорти. Отворих очи и я погледнах. Беше бледа, с трескав поглед. Очите ни се срещнаха за кратка секунда, после фигурата й бързо се отдръпна.
— Продължава да е в безсъзнание — обърна се тя към Паркър. — Изглежда много зле.
По гърба ми пробяга тръпка.
— Когато Горман се върне, ще изглежда двойно по-зле — увери я Паркър със злоба в гласа. — Хайде, изчезвай, нямаш работа тук!
— Къде е Корнелиъс?
— Отскочи до къщата на Брет да види дали няма да открие нещо.
— Какво може да открие? Там вече сигурно е пълно с полицаи!
— Откъде да знам? — сопна й се той. — Отивай да си лягаш! Не те искам тук, около него!
— Сърдиш ли ми се, Доминик?
Леко изместих глава, за да ги наблюдавам. Беше застанала до него, тънките й пръсти си играеха с палката, очите й не слизаха от лицето му.
— Не ти се сърдя — отвърна той. — Но искам да си легнеш, тъй и тъй нищо не можеш да направиш…
— Мислиш ли, че той е скрил пудриерата?
— Там е белята, че не знам! — сви юмруци Паркър. — И точно това прави позицията му силна. Може наистина да е хвръкнала във въздуха и тогава жалко за труда и всичките ни планове… — Удари с юмрук облегалката на стола си и добави: — Корнелиъс беше луд да се довери на тоя дребен мошеник!
— Така е — съгласи се тя. Палката беше вече в ръката й. — Не мога да разбера обаче защо е отишъл там. Едва ли ще има възможност да влезе в къщата…
— Казах му, че нищо не може да се направи, но кой да ме чуе! Побеснял е и ако не открие нищо, положително ще види сметката на тоя Джаксън. Не ми пука. Вече от нищо не ми пука!
— Това там твое ли е? — посочи към пода тя.
Отлично. Въпросът беше зададен съвсем естествено, с най-обикновен тон. Заблуди Паркър напълно, почти успя да заблуди и мен. Той се наведе и тилът му подканващо се оголи. Миг по-късно беше проснат на пода, без да успее да издаде дори звук.
Тя отстъпи крачка назад и изпусна палката, после скри лице в ръцете си.
— Майсторски замах — рекох. — Хареса ми.
Тя рязко се обърна.
— И сега какво? — издържах на втренчения поглед аз.
Продължаваше да ме гледа, после изведнъж се развълнува.
— Какво друго можех да направя? Не мога да им позволя да те измъчват до смърт!
— Правилно — рекох. — Няма ли да ме отвържеш?
Тя се втурна към бюфета, намери нож в едно от чекмеджетата и се върна при мен.
— Отвън имам кола — зае се да реже въжето тя. — Ех, ако знаех къде да отида!
— Искаш да дойдеш с мен, нали? — Знаех, че не може да остане тук, след като беше халосала Паркър, но исках да го чуя от собствената й уста.
— Какво друго мога да направя? — нетърпеливо отвърна тя. — Ако Корнелиъс ме докопа след това, което сторих, сигурно ще ме нареже на парчета!
Хвърлих на пода остатъците от срязаното въже и с олюляване се изправих.
— Добра работа — рекох и леко попитах подутата си шия. — Още като те видях, бях сигурен, че двамата ще направим превъзходен екип. — После с мъка се довлякох до бюфета, хванах една висока чаша и я напълних с уиски. Преминаването му през хранопровода предизвика доста болка и неприятни усещания, но веднъж стигнало в стомаха ми, то ми даде силата, от която имах нужда в момента. — После ще говорим, сега ми кажи къде държи дрехите си Паркър, защото не мога да остана в този вид.
— Вратата на втория етаж: точно срещу стълбите. Той ще се оправи ли?
— Разбира се. Ще поспи няколко часа и ще бъде като нов. Чакай ме, няма да се забавя.
За десет минути успях да се измия и да облека един от най-скромните костюми на Паркър. Беше ми малко тесен в раменете, но вършеше работа. Изранената си шия прикрих с бяло копринено шалче. Главата ме болеше, имах чувството, че вратът ми току-що е излязъл от изстисквачка за бельо, но иначе бях окей.
Изтичах надолу по стълбите и се втурнах в дневната. Тя беше там и ме чакаше. Лицето й беше бледо и напрегнато. Хвърлих бързо поглед към Паркър. Беше все така неподвижен, още часове щеше да нанка.
— Готово — усмихнах й се аз.
— Къде отиваме?
— В Санта Медина. Там ще решим какво да правим по-нататък… Все още не знаем нищо един за друг… Ще си вземеш ли нещо?
— Сакът ми е в колата.
— Звучи ми като предварителна подготовка…
— Реших какво да направя в момента, в който Корнелиъс излезе…
Сърцето пак започна да блъска ребрата ми.
— Питам се защо направи всичко това? — рекох. Тя извърна глава и не отговори.
Изчаках необходимото време и подхвърлих: