— Май е време да тръгваме.
— Целуни ме — прошепна тя.
Това реши въпроса. Привличането й беше неотразимо. Когато ме отблъсна от себе си, краката ми съвсем видимо трепереха.
— Хайде — насочи се към вратата тя.
Принудихме се да прекъснем пътешествието още преди да сме го започнали. Сложил крак на най-долното стъпало, пред входа стоеше Горман и изненадано ни зяпаше. И нашата изненада не беше по-малка, но аз все пак го изпреварих с бъркането в джоба.
— Внимавай! — рекох. Гласът ми прозвуча така, сякаш някой зад мен сцепи на две сенника на прозореца.
Горман отпусна ръце. Малките му черни очички се изместиха върху Вида, лицето му беше безизразно.
Зад волана на колата му седеше Макс и ни гледаше с побелели от страх очи.
— Ей ти, я слез оттам! — рекох. — В десния му джоб има пистолет. Извади го.
Макс излезе от колата, мина зад Горман и измъкна пистолета от джоба му.
— Вземи го — кимнах на Вида аз.
Тя се спусна по стълбите и пое оръжието от ръцете на Макс.
— Глупаво момиче — продума Горман. — Ще съжаляваш за това!
— Млъквай! — рекох. — Тя идва с мен!
— Този път извадихте късмет, мистър Джаксън — спокойно ме погледна той. — Но аз пак ще ви пипна! Теб също, Вида! — Контролираше се напълно и това го правеше да изглежда особено опасен. — Можете да бъдете сигурни в това!
— Иди да правиш компания на Паркър — рекох. — Сигурно се чувства самотен. Но преди това ми подай пръстена си. Нещо съм позакъсал откъм мангизи.
Очите му се сведоха към брилянта, после отново се върнаха върху лицето ми.
— Ела си го вземи — рече и стисна пръсти в огромен юмрук.
— Забравяш пистолета, Горман — напомних му аз. — Който държи пистолета, той командва парада.
— Не и в този случай, мистър Джаксън — възвърна любезността си Горман.
— Хайде, приятелче, подхвърли го насам!
Той не се помръдна.
Усетих погледа на Вида върху лицето си. Разбрах, че ще изгубя много от обаянието си, ако отстъпя пред този дебелак. Освен това пръстенът наистина ми трябваше. И през ум не ми минаваше да се доближавам до него, защото знаех какво ще стане, ако успее да ме докопа.
— Съжалявам, Шишко — рекох и наистина се чувствах така. — Но пръстенът ми трябва. Давам ти три секунди, след което ще ти остане само един здрав крак.
Той се втренчи в мен, устата му се разкриви. За пръв път, откакто се познавахме, даде признаци на някакво раздразнение. Може би защото разбра, че не се шегувам.
— Добре тогава, мистър Джаксън, ето ви го — рече той и измъкна пръстена от дебелия си пръст. — Това ще направи още по-трудна за вас следващата ни среща.
Златото звънна в краката ми.
Наведох се и го прибрах в джоба си. Дадох си сметка, че съм искал да го притежавам още от първия миг, в който го зърнах.
Оставихме го да зяпа подире ни на стълбите. Зад волана седеше Вида. Колата й беше с открито спортно купе, пъргава и бърза. Коленичил на седалката до нея, аз държах Шишко на мушката, докато се скрихме зад първия завой.
Имах неприятното чувство, че това не е последната ни среща.
ШЕСТА ГЛАВА
Санта Медина трудно може да се нарече любимо място за туристите, а милионерите бягат от него като от чума. След Сан Луис Бийч всеки би разбрал на какво се дължи това.
Единствената забележителност на това заспало под слънцето градче с малки дървени къщици и две-три занемарени кръчми, е игралният дом на Мик Кейси. Тук си дават среща комарджии, измамници, мошеници и всякаква друга измет от всички краища на Щатите, заведението се слави по цялото Западно крайбрежие. Някои хора казват, че без Мик Кейси градчето отдавна би било обречено на обезлюдяване, други пък поддържат мнението, че е по-добре да се обезлюди, но да го няма тоя тип.
Игралният дом е построен на един от хълмовете над града и първото нещо, което вижда пътуващият по шосето странник, е огромната му неонова реклама. Той е единствената тухлена постройка в Санта Медина, до входа му води широк бетонен път.
Познавам Кейси от много години. Още преди да се нафрашка с мангизи. Тогава играеше билярд, за да се прехранва. В цялата страна нямаше играч като него, но полза от славата му нямаше — все по-трудно хващаше някой балама да играе срещу него. Когато го срещнах, нямаше пукната пара, освен това се беше забъркал в някакъв тупаник в кръчмата на Мак — известно свърталище на пропаднали типове край Сан Франциско. Тупаникът завършил с убийство, което по-късно беше квалифицирано като политическо. Полицията трябваше да намери изкупителна жертва, тъй като натискът от страна на възмутената общественост беше огромен. Спряха се на Кейси и работата му беше спукана. Но аз се явих на делото и заявих под клетва, че през цялото време Кейси е бил с мен и следователно не е възможно да е убиецът. Не беше с мен, разбира се, но по онова време ми се струваше страшно несправедливо да натопиш един човек само защото няма пари и влияние, докато истинският виновник — някой мазен политик, гузно се държи в сянката и се напикава от страх да не го спипат.