— Здрасти — рекох. — Помниш ли ме?
— И да не те помня, синините по тялото ми ще ме подсетят кой си! — остро отвърна тя. — Дръпни се, бивол такъв! Не виждаш ли, че ще ме смачкаш?
— Не преувеличавай де! — промърморих аз, после станах. Протегнах се, пуснах една прозявка и се насочих към шишето. — Искаш ли глътка от тая благинка?
— Не, благодаря — надигна се на лакът тя. — Кой беше?
— Кейси. Трябва да сляза долу. Ще наредя да ти пратят кафе.
— Какво иска? — остро попита тя.
— Не ми каза, може би се чувства самотен. — Напипах часовника си сред дреболиите, които бях струпал на нощната масичка. Беше седем и двайсет. — Хей, знаеш ли, че сме се успали?
— Нали за това са направени креватите — рече тя и отново се сгуши под завивките.
Поех още една глътка и влязох под душа. След десет минути вече влизах в кабинета на Кейси. Чувствах се доста добре, ако не се брои трепетликането на нервите и болките във врата, който все още чувствах като току-що изстискан в пералня.
Кейси стоеше до прозореца с ръце на гърба и дебела пура в устата. Очите му гледаха мрачно, устните му бяха здраво стиснати.
Ниско невзрачно човече седеше на най-неудобния стол в целия кабинет и се усмихваше на шапката си, поставена на коленете. Всичко по него беше спретнато — косата, дрехите, подстрижката, дори обувките. Но най-спретната беше усмивката му.
— Не си от бързите, а? — изръмжа вместо поздрав Кейси. — Това е О’Рийдън, началникът на полицията.
Докато се начудя къде да се скрия, човечето скочи и ми протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, мистър Джаксън — рече то. Дори и ръкостискането му беше спретнато. — Много се радвам!
Полицейските началници обикновено се хващат за пищова, когато ме видят, а този се радва! Зяпах го изненадано. След малко се взех в ръце и рекох:
— И аз се радвам.
Изтеглих внимателно ръката си от пламенната му хватка и за всеки случай я прибрах в джоба си.
Кейси се настани зад бюрото.
— Паркирай се, Флойд — кратко нареди той, после кимна към ченгето. — Кажи му!
О’Рийдън продължаваше да се усмихва.
— Снощи в Оушън Райз е имало дребен инцидент — започна той, като продължаваше да говори на шапката си. — Тази сутрин ми се обадиха от отдел „убийства“ в Сан Луис Бийч и поискаха помощ. Бил е направен опит за кражба с взлом в дома на Линдзи Брет, двамата му телохранители са мъртви.
— Какво означава това? — обърнах се към Кейси аз. — Винаги ли почваш деня със сводка на полицейските донесения?
— О’Рийдън е мой добър приятел — отвърна Кейси и очите му сякаш искаха да обгорят лицето на дребния полицай. — Той се грижи да нямам главоболия, това е част от работата му.
Усмивката остана върху лицето на О’Рийдън, но изглеждаше леко повяхнала.
— Правя каквото мога — обясни на шапката си той, после и поясни: — Може би е малко, но го правя.
Избрах си едно кресло, отпуснах се в него и поднесох пламъче към цигарата си. Ей такива полицейски началници най-обичам!
— Това, което върши за мен, е готов да върши и за теб — все така мрачно изрече Кейси. — Нали така, О’Рийдън?
Усмивката понечи да изчезне, но после колебливо остана.
— Затова съм тук, мистър Джаксън — рече той. — Познавате лейтенант Редфърн, нали?
Отвърнах, че познавам Редфърн.
— Точно той се свърза с мен — поклати глава О’Рийдън. — Убеден е, че вие сте замесен в обира, за който споменах.
Подскочих не повече от тридесет сантиметра. Знаех, че Редфърн не е глупак, но не очаквах толкова бързи и верни заключения от негова страна. Дали пък Горман не ме е издал?
— Защо точно аз? — попитах.
— Пазачите в имението на Брет са си водили дневник — извинително продума О’Рийдън. — В него пише, че вчера сутринта мъж с вашето описание и още едни са се появили пред имението. Външността ви е описана изключително подробно. Редфърн ви е познал по вратовръзката. Според него вие сте единственият човек в целия район, който предпочита конски глави по вратовръзките си.
— Сигурно има и други — рекох.
— Сигурно. Но той казва, че останалата част от описанието е достатъчна за всеки съдебен състав. И двамата пазачи са бивши ченгета, умеят да наблюдават и запомнят.
Хвърлих поглед към Кейси.
— Бил ли си там вчера сутринта? — попита ме той.
— Разбира се.
Усмивката на О’Рийдън видимо помръкна.
— Брет е влиятелен човек — загрижено продума той. — Тази сутрин се е върнал и вие на кръв!
— Да върви по дяволите Брет! — рязко рече Кейси. — Слушай ме внимателно какво ще ти кажа: Джак-сън е тук от снощи. Пристигна към седем и половина и игра покер до два часа сутринта. Игра с мен, Джо и теб, О’Рийдън.